Читать «Щиглецът» онлайн - страница 410

С израстването беше станал хубав мъж. Дори когато беше най-кльощав и недодялан, той беше привлекателен с присъщата си проницателност, живия поглед и съобразителния си ум, но онова негово сурово, полугладно излъчване беше изчезнало, а всичките му останали отлики се бяха съчетали по най-добър начин. Кожата му беше загрубяла, но дрехите му стояха добре, чертите му бяха остри, напрегнати — герой от кавалерията в ролята на концертиращ пианист; а сивкавите му, ситни, остри зъби — забелязах — бяха подменени със стандартните, типично американски бели редици.

Видя, че го гледам, и почука с нокът един от блестящите си предни зъби.

— Ново чене.

— Забелязах.

— Направи ми го един зъболекар в Швеция — каза Борис и направи знак на сервитьора. — Струва ми цяло шибано състояние. Жената все настояваше — Боря, устата ти — срамота! Бях се заинатил да не го правя, но се оказа, че е най-правилният разход от всички пари, които съм харчил някога.

— Кога се ожени?

— А…?

— Можеше да доведеш и нея, ако си искал.

Той ме изгледа учудено.

— Какво, Мириам ли имаш предвид? Не, не… — бръкна в джоба на сакото си, извади телефон и започна да натиска нещо по него. — Мириам не ми е жена! Ето — той ми подаде телефона — това е жена ми. Какво пиеш? — попита той, преди да се обърне към сервитьора.

На снимката в айфона се виждаше покрито със сняг шале, швейцарски тип, и красива блондинка на ски пред него. До нея, също на ски, имаше две добре опаковани руси хлапета с неопределен пол. Не приличаше толкова на семейна фотография, колкото на реклама за някакъв здравословен швейцарски продукт, като вид йогурт или Бирхерово мюсли.

Погледнах го слисан. Той отклони очи и направи познатия ми от миналото руски жест: е, да, това е положението.

— Твоя жена? Наистина ли?

— Да — той повдигна едната си вежда. — И децата са мои. Близнаци.

— Мамка му.

— Да — каза той със съжаление. — Родиха се, когато бях много млад, прекалено млад. Моментът не беше подходящ — тя искаше да ги задържи — „Боря, как можеш!“ — какво можех да кажа? Честно казано, не ги познавам много добре. Всъщност най-малкия — него го няма на снимката — най-малкия дори не съм го виждал. Струва ми се, че е само на… май на шест седмици.

— Какво? — отново погледнах снимката, опитвайки се да съчетая в представите си това благоприлично нордическо семейство с Борис. — Разведен ли си?

— Не, не, не… — водката пристигна, в запотена гарафа с две мънички чашки, той наля по една за всеки от нас — Астрид и децата живеят предимно в Стокхолм. Понякога тя идва през зимата на ски в Аспен — била е шампионка по ски, преминала олимпийски квалификации, когато била деветнайсетгодишна…

— Така ли? — казах, стараейки се думите ми да не прозвучат недоверчиво. Децата, което ставаше напълно ясно, когато човек ги погледнеше по-отблизо, бяха прекалено руси и румени, за да бъдат дори в далечна родствена връзка с Борис.

— Да, да — отвърна с много сериозен тон Борис и кимна рязко. — Тя има нужда винаги да е на място, където има възможност да кара ски, а — нали ме знаеш — аз ненавиждам шибания сняг, ха! Баща й е крайно десен — струва ми се, почти с нацистки убеждения — нищо чудно, че Астрид имаше проблеми с депресия, с баща като него! Какъв противен стар мръсник е! Но те са много нещастен и потиснат народ, тези шведи. Гледаш го, смее се, пие, и в следващия миг — мрак и нито дума. dziękuję — обърна се той към сервитьора, който се бе появил отново с поднос, отрупан с малки чинийки: черен хляб, картофена салата, два вида херинга, краставици в сметана, зелеви сърми и яйца в саламура.