Читать «Щиглецът» онлайн - страница 412

— А?

— Защото… ами защото така и не се обади.

— Аха… — Борис се почеса смутено по носа. — Беше объркано време. Помниш ли, във вашата къща… онази последна нощ?

— Разбира се.

— Е, аз никога не бях виждал толкова дрога през живота си. Примерно половин унция кока, а не продадох и прашинка, нито дори четвърт грам. Но пък раздадох немалко — станах много популярен в училище, ха! Всички ме обикнаха. А повечето се озова в моя нос. После — онези пликчета, които намерихме, с какви ли не таблетки, нали помниш? Помниш ли онези мъничките, зелените? Оказаха се много сериозен медикамент, предписвали го на пациенти в терминален стадий на рак — баща ти трябва да е бил убийствено пристрастен, за да е вземал такива неща.

— Да, и при мен имаше такива.

— Е, тогава сам знаеш. Дори вече не произвеждат онези готини зелени „окси“-та. Правят от онези, „прекаран наркоман“, които няма как да се смъркат и инжектират венозно. Но баща ти?! Разбираш ли — да се прехвърли от пиенето на това?! Всяко дърто пиянде на улицата е за предпочитане. Когато за първи път взех една… припаднах преди втората доза и ако Котку не беше с мен… — той прокара пръст по гърлото си, — пфффт.

— Да — отвърнах, припомняйки си собственото си глупашко блаженство, отпуснал глава с лицето надолу върху бюрото си на горния етаж при Хоуби.

— Така или иначе — Борис изпи водката си на една глътка и наля на двама ни, — Ксандра продаваше. Не онези таблетки. Те бяха на баща ти. За лично ползване. Но с другите неща търгуваше на мястото, където работеше. Помниш ли онези двамата, Стюарт и Лайза? Онези, които приличаха на суперпочтена двойка, търговците на недвижими имоти? Те й осигуряваха стоката.

Оставих вилицата си.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото тя ми каза! Доколкото разбирам, започнали да се държат гадно, когато се оказало, че й липсва дрога. Един вид, мистър Почтен Адвокат и мис Спретната Девойка, идват й в къщата, съчувстват мило… галят я по главата… „можем ли да помогнем“, „Горката Ксандра, толкова ни е жал за теб“… но после, като се разбрало, че им е изчезнала дрогата… леле! Нещата изцяло се променили. Наистина се почувствах много зле заради онова, което направихме, когато тя ми разказа тези неща. Имаше ужасни проблеми! Но по това време — той се перна по носа — всичко вече беше заминало тук. Капут.

— Чакай… Ксандра ти е разказала всичко това?

— Да. След като ти си тръгна. Когато живеех там с нея.

— Ще трябва да пообясниш това-онова.

Борис въздъхна.

— Добре де. То е дълга история. Но ние не сме се виждали от много време, разбираш ли?

— Живял си с Ксандра?

— Е, знаеш ли, така — от време на време. Продължи около четири-пет месеца. После тя се върна в Рино и аз загубих връзка с нея. Разбираш ли, баща ми се беше върнал в Австралия, пък и ние с Котку бяхме останали без нищо…

— Това трябва да е било наистина странно.

— Е… може би — каза той нервно. — Разбираш ли — облегна се назад и отново направи знак на сервитьора, — бях в много лошо състояние. Бях останал без дрога, след като преди това се бях друсал дни наред. Знаеш какво е, когато спреш рязко кокаина — истински ужас. Бях сам и наистина уплашен. Нали знаеш, онази болест, която се просмуква в душата ти — дишането ти се ускорява, обзема те ужасен страх, като че ли Смъртта всеки миг ще протегне ръка и ще те вземе. Слаб, мръсен — целият треперех от страх, приличах на някакво полумъртво коте. А беше и Коледа — и нямаше никого! Обадих се на един куп хора, никой не отговаряше — минах покрай онзи тип Лий, при когото оставах да спя понякога, в къщата край басейна, но него го нямаше, вратата беше заключена. Вървях, вървях — почти бях почнал да залитам. Беше ми студено, страхувах се. У дома нямаше никого! Затова отидох у Ксандра. По онова време Котку вече не разговаряше с мен.