Читать «Щиглецът» онлайн - страница 374

— Да? — попита Рийв. Дъртото чудовище имаше оранжево петно на устата от скаридите. — Значи открихте повод за забавление?

Единственото, което успях да направя, бе да поклатя глава и да хвърля поглед наоколо, из ресторанта.

— Човече — отвърнах, бършейки очи, — не знам какво да кажа. Очевидно имате халюцинации или… откъде да знам.

Рийв, трябва да се отбележи за негова чест, не изглеждаше смутен, макар да беше очевидно, че развитието на събитията не му е приятно.

— Не, наистина… — аз поклатих глава. — Извинете, не беше редно да се смея. Но това е най-големият шибан абсурд, на който съм се натъквал.

Рийв сгъна салфетката си и я остави настрани.

— Вие сте лъжец — каза той любезно. — Може би си въобразявате, че ще успеете да се измъкнете, като блъфирате, но няма да стане.

— Обвинение в убийство по невнимание? Имение във Флорида? Какво, действително ли мислите, че всичко това има някаква връзка с мен?

Рийв ме наблюдаваше мрачно с малките си, яркосини очи.

— Бъдете разумен. Предлагам ви изход.

— Изход ли? — Маями, Хамбург, дори само имената ме накараха отново да се изсмея невярващо. — Изход от какво?

Рийв попи устни със салфетката.

— Радвам се, че намирате цялата история за толкова забавна — каза той мазно. — Защото аз съм твърдо решен да се обадя на този господин от отдела за издирване на откраднати произведения на изкуството, и да му разкажа в подробности всичко за вас, Джеймс Хобарт и тази престъпна схема, която двамата сте разработили. Какво ще кажете?

Хвърлих вестника на масата и избутах стола си назад.

— Ще ви кажа да му се обадите, щом държите. Нямам нищо против. А когато пожелаете да разговаряме по другия въпрос, ми се обадете.

xv.

Движен от импулса, аз се озовах вън от ресторанта толкова бързо, че почти не забелязвах накъде се движа; но след три или четири преки започнах да треперя така силно, че ми се наложи да се отбия в мърлявата малка градинка южно от Канал Стрийт и да седна на една пейка; задъхвах се, отпуснал глава между коленете, под мишниците ми бе избила пот и се просмукваше в костюма ми от „Търнбул и Асър“, приличайки, съзнавах го (в очите на намусените бавачки от Ямайка и на старите италианци, които си вееха със сгънати вестници и ме наблюдаваха подозрително) на някакъв надрусан с кокаин млад борсов агент, натиснал неправилния клавиш и изгубил десет милиона.

На отсрещния тротоар имаше малко квартално магазинче. Когато дишането ми се поуспокои, пресякох улицата, влязох в него — чувствайки се лепкав от влага и чужд под полъха на нежния пролетен ветрец — и си купих „Пепси“ от хладилника, излязох, без да си прибера рестото и се върнах в сенчестата зеленина на градината, на изпоцапаната със сажди пейка. Над мен пърхаха с криле гълъби. Коли профучаваха, ръмжейки, към подлеза, към други предградия, градове, молове и паркинги, в гигантския, безличен поток на междущатските връзки. Изкусителна беше голямата самотност на това ръмжене, тя почти сякаш криеше някакъв призив, подобен на зова на морето, и аз за първи път разбрах импулса, тласнал баща ми да опразни банковата си сметка, да си прибере ризите от химическото чистене, да напълни догоре резервоара на колата и да напусне града, без да каже и дума на някого. Изгорените от слънцето магистрали, въртенето на копчето на радиото, силозите, изгорелите газове, огромните пространства, разгърнали се пред теб като таен порок.