Читать «Щиглецът» онлайн - страница 355

— Моля?

— Е, имам предвид желанието си да работя с млади хора, ощетени от обстоятелствата. Знаеш ли, навремето, когато живееше у нас, ти много ме беше впечатлил. Положението, в което ти се бе озовал, просто отвори очите ми. Защото дори тогава, в трети клас или нещо подобно, ти ме накара да се замисля — че това е, което бих искал да правя някой ден, нали разбираш, да помагам на деца.

— Уау — отвърнах, все още обмисляйки думата „ощетени“. — Аха. Страхотно.

— И действително е много вълнуващо, защото има толкова много начини да помагаш на млади хора в нужда. Искам да кажа, не знам доколко си запознат с положението във федерален окръг Кълъмбия, но там има много места с недостиг на подобни грижи, участвам в един проект за подготовка на деца от рискови групи по четене и математика, а това лято заминавам за Хаити по линия на организацията „Подслон за човечеството“.

— Той ли е?

Благовъзпитано потропване на токчета по паркета, леко докосване на пръсти по ръкава ми, и докато разбера какво става, Китси вече ме прегръщаше, а аз се усмихвах, свел поглед към бялорусата й коса.

— О, но ти си вир-вода — каза тя, като се отдръпна, за да ме погледне. — Виж се на какво приличаш. Как, за Бога, стигна дотук? С плуване ли? — Тя беше наследила дългия, изящно оформен нос на господин Барбър и неговия ясен, почти глуповато грейнал поглед — също както когато беше и деветгодишно хлапе с непокорно разпиляна коса, в ученическа униформа, зачервено от усилие да нарами раницата си — само че сега, когато ме погледна, онемях, осъзнавайки в каква студена, недостъпна красавица се е превърнала.

— Аз… — за да скрия смущението си, погледнах отново към Тоди, който се суетеше с шлифера ми и цветята. — Извинявай, но всичко ми се струва наистина толкова странно. Искам да кажа — ето, ти например — казах го, обръщайки се към Тоди. — На колко години беше, когато се видяхме за последен път? Седем? Осем?

— Разбирам — каза Китси, — дребната гадина сега прилича съвсем на човек, нали? Плат — Плат беше влязъл с нехайна походка в дневната, зле избръснат, пак в костюм от туид и раздърпан пуловер от ирландска вълна, с мрачното изражение на моряк от някоя пиеса на Синг, — тя къде иска да отидем?

— Мм… — той потри смутено четината по бузата си — всъщност иска да отидем в нейната стая. Нямаш нищо против, нали? — обърна се той към мен. — Ета е сложила масата там.

Китси се намръщи.

— О, по дяволите. Е, вероятно няма проблем. Защо не прибереш кучетата в кухнята? Хайде — тя ме хвана за ръка и ме повлече по коридора, леко приведена напред, движенията й напомняха на пърхането на безразсъдна пеперуда — трябва да ти намерим нещо за пийване, ще имаш нужда. — Нещо в нетрепващия й поглед ми напомняше на Анди, а също и в леко задъхания й глас — обичаят му да стои с полуотворена уста, както се случва с астматиците, при нея се бе превърнал в очарователно полуотваряне на устните и леко хрипкав говор, като на филмова звезда. — Надявах се да се съгласи на трапезарията или поне да сме в кухнята, толкова потискащо е там, в нейното леговище — какво ще пиеш? — попита тя, минавайки зад бара до килера, на който бяха подредени чаши и кофичка с лед.