Читать «Щиглецът» онлайн - страница 356

— Малко „Столичная“ би било чудесно. С лед, моля.

— Наистина ли? Сигурен ли си? Никой от нас не я пие — татко винаги поръчваше от този вид… — тя вдигна бутилката „Столичная“ — защото му харесваше етикетът… много в духа на Студената война… как, казваш, се произнасяше?

— Сталичная.

— Прозвуча съвсем автентично. Дори не бих се опитала да повторя. Знаеш ли — каза тя, насочвайки към мен сивозелените си очи с цвят на цариградско грозде, — страхувах се, че няма да дойдеш.

— Времето не е чак толкова лошо.

— Да, но… — последва кокетно примигване — аз си мислех, че ни мразиш.

— Да ви мразя? Не.

— Нима? — Пленително бе да се наблюдава как, когато тя се разсмееше, обичайната за Анди малокръвна отпуснатост у нея се преобразява и се превръща в прелестното, бонбонено сияние на принцеса от филмите на „Дисни“. — Но аз се държах толкова ужасно!

— Не обръщах внимание.

— Това е добре — след една проточила се прекалено дълго пауза тя се зае отново с напитките. — Държахме се безобразно с теб — каза тя категорично. — И Тод, и аз.

— Стига де, и двамата просто бяхте малки.

— Да, но… — тя прехапа долната си устна, — разбирахме, че не постъпваме правилно. Особено като се има предвид какво те бе сполетяло. А сега… искам да кажа, след като татко и Анди…

Чаках, тя като че ли се опитваше да изясни мисълта си, но вместо това само отпи глътка вино (бяло; Пипа пиеше червено), после докосна китката ми.

— Мама те очаква — каза тя. — Толкова се вълнува още от сутринта. Да отидем ли при нея?

— Разбира се — леко, съвсем леко, поставих ръка на лакътя й, както бях виждал да постъпва господин Барбър с гости от „нежната половина на човечеството“ и я побутнах към коридора.

viii.

Тази вечер беше като сън, дотолкова в нея се смесваха разпокъсани картини от настояще и минало: светът от детството, останал като по чудо недокоснат в някои аспекти, мъчително променен в други, сякаш домакини на вечерта бяха Призракът на Миналата Коледа и Призракът на Бъдещата Коледа. Но въпреки постоянно възникващите, болезнени напомняния за отсъствието на Анди („Ние двамата с Анди…“, „Помниш ли, когато Анди…“), въпреки че всичко останало ми се струваше толкова странно смалено (пай с месо, поднесен на сгъваема масичка в стаята на госпожа Барбър?), най-странното в тази вечер беше моето дълбоко, проникващо в кръвта, необяснимо усещане, че се завръщам у дома. Дори Ета, когато отидох в кухнята да й се обадя, беше развързала престилката си и се бе хвърлила да ме прегръща: „Имах свободен ден, но помолих да остана тук, исках да те видя.“

Тоди („Вече съм Тод, моля те“) беше заел водещата позиция на баща си на масата, насочвайки разговора, малко механично, но с видима, очарователна искреност, въпреки че госпожа Барбър така или иначе не проявяваше интерес да разговаря с някой друг освен с мен — малко за Анди, но най-вече за семейните си мебели, част от които бяха купувани от „Израел Сак“ през четиридесетте години, но повечето бяха семейно наследство, още от колониалния период — тя стана от масата, преди изобщо да бяхме приключили с вечерята, и ме поведе за ръка, за да ми покаже един комплект столове и махагонова тоалетна масичка — епохата на кралица Ан, произведени в Салем, Масачузетс — които били собственост на семейството на майка й от шейсетте години на осемнайсети век. („Салем ли?“, казах си. „Дали пък сред тези Фипс, както беше фамилното име на прадедите й, е нямало и вещици? А може да са горили вещици?“ Като изключим Анди — мълчалив, изолиран, самодостатъчен, неспособен да постъпва непочтено, напълно лишен едновременно от злонамереност и чар — у всички останали от семейство Барбър, включително и у Тод, имаше нещо скрито, обезпокоително, някаква лукава наблюдателност, смесица от благоприличие и пакостливост, заради която не беше трудно да си представя как прадедите им са се събирали нощем в горите, смъквайки пуританските си одежди, за да вилнеят около накладения огън.) Не разговаряхме много с Китси — нямахме възможност, заради госпожа Барбър; но почти всеки път, когато хвърлех поглед към нея, срещах очите й, насочени към мен. Плат — заваляйки малко думите след пет (или шест?) големи чаши джин с лимон, ме придърпа към бара след вечеря и каза: