Читать «Щиглецът» онлайн - страница 353

Беше безнадеждно. И по-лошо от безнадеждно: унизително. Когато тя идваше на гости, винаги оставях вратата на спалнята си открехната — доста нерафинирана покана. Дори лекото провлачване на крака й (като малката русалка, прекалено ефирна, за да може да ходи по земя) ме подлудяваше. Тя беше златната нишка, която преминаваше през всичко, увеличителното стъкло, придаващо по-голяма сила на красотата, така че целият свят се преобразяваше чрез нея и единствено чрез нея. Два пъти се бях опитал да я целуна: веднъж в едно такси, бях пиян; и веднъж на летището, изпаднал в отчаяние от мисълта, че нямаше да я виждам месеци наред (а кой знае, може би и с години)…

— Извинявай — казах, малко по-късно, отколкото трябваше.

— Няма защо.

— Не, наистина, аз…

— Слушай — отново онази сладка, неопределена усмивка, — всичко е наред. Но скоро ще повикат пътниците за нашия полет (всъщност не беше така), трябва да тръгвам. Грижи се за себе си, нали обещаваш?

„Грижи се за себе си“. Какво, за Бога, намираше тя в този Евърет? Все се опитвах да си представя колко ли скучен съм в нейните очи, щом бе в състояние да предпочете такава безцветна лигня като него пред мен. „Някой ден, когато имаме деца…“ — той го беше казал донякъде на шега, но кръвта ми се бе смразила. Беше точно от онези лузъри, които можеш да си представиш да влачат насам-натам торби с памперси и всякакви бебешки принадлежности… Упреквах се, че не съм бил по-настоятелен с нея, въпреки че в действителност нямаше как да упорствам повече при липсата на дори минимално окуражаване от нейна страна. И без това вече се бях поставил в достатъчно неудобно положение: тактичното поведение на Хоуби, старателно безизразният тон, който поддържаше при всяко споменаване на Пипа. И все пак копнежът ми по нея беше като тежка болест, чиито следи влачиш с години, независимо от убеждението ми, че много скоро ще се отърва от него. Забелязала го беше дори онази крава, госпожа Фоугъл. Не можеше да се твърди, че Пипа ме е подвеждала — напротив; ако имаше някакъв интерес към мен, тя би се прибрала в Ню Йорк, вместо да предпочете да остане в Европа, след като завърши; и все пак, по някаква глупава причина аз все още не можех да избия от главата си спомена за начина, по който ме бе погледнала през онзи ден, когато я посетих за първи път и седнах на ръба на леглото й. Споменът за този следобед през детството ни ме крепеше години наред; вероятно — поболял се от самота след смъртта на майка си — аз се бях вкопчил в това внушение като някакво осиротяло животно; а всъщност — каква подигравка — тя е била дрогирана и не на себе си след травмата в главата, готова да прегърне първия непознат, влязъл в стаята й.

Моите „дражета“, както ги наричаше Джеръм, бяха в една стара метална кутия от тютюн. Стривах върху мраморния плот на скрина малко от запасите си от старомодния оксиконтин, подреждах го в линийки с картата си от „Кристис“ и — свивайки най-новичката банкнота от портфейла си на тръбичка — се привеждах към масичката с овлажнели от нетърпение очи: кота нула, бум, горчив вкус в гърлото и после прилив на облекчение, отпусках се назад на леглото, когато ударът на познатата наслада достигнеше право до сърцето ми: неподправено удоволствие, болезнено ярко, ме отнасяше далеч от несгодите, напомнящи за себе си с тенекиено дрънчене.