Читать «Щиглецът» онлайн - страница 347

И все пак, с този Лушъс Рийв се бях издънил зле. Не можех да разбера какво иска. Всъщност той така неумолимо пренебрегваше извиненията ми и насочваше гнева си изцяло към Хоуби, че започвах да се питам дали не съм се натъкнал на някаква стара обида или омраза. Не ми се искаше да разкривам картите си пред Хоуби, споменавайки името на Рийв, пък и кой би могъл да има зъб на Хоуби, най-добронамерения и най-безкористния сред хората? Ровенето в интернет не ми помогна да науча за Лушъс Рийв нищо повече, имаше само няколко нищо незначещи споменавания в сайтовете със светски клюки, не участваше в никакви клубове на завършилите „Харвард“ — съществуваше само адресът му в една прилична част на Пето Авеню. По нищо не личеше да има семейство, отникъде не можеше да се разбере какво работи и как се издържа. Беше глупаво от моя страна да му издам чек — бях проявил алчност; мислех за намерението си да изградя документална история на скрина, въпреки че на този етап дори плик с пари, поставен дискретно под някоя салфетка и побутнат към него, не би ми гарантирал, че той ще престане да се занимава с този въпрос.

Стоях, забил юмруци в джобовете на палтото си, очилата ми се бяха замъглили от пролетната влага, а аз се взирах потиснато в калните води на езерото: имаше няколко невзрачни кафяви патици, найлонови пликчета се полюшваха във водата между тръстиките.

На повечето пейки имаше табелки с имената на хората, дарили пари за поставянето им — в памет на госпожа Рут Клайн и така нататък, но от всички табелки само табелката на пейката на майка ми, на нашето „място на рандевуто“, носеше по-различно и приветливо послание, дадено от анонимния дарител: „За многото възможности“. Това била Нейната Пейка още преди аз да се родя: в дните, когато била новопристигнала в града, седяла тук с книга през свободните си следобеди, минавала без обяд, когато парите отивали, за да си плати входа в Музея на модерното изкуство или за билет за някоя прожекция в кино „Парис“. По-нататък, отвъд езерото, там, където алеята ставаше пуста и потъваше в сенки, се намираше онази неподдържана, самотна част на парка, където ние с Анди разпиляхме пепелта й. Анди беше онзи, който ме убеди да се промъкнем там и да я разпилеем, напук на забраните, нещо повече, да я разпилеем тъкмо на това място: