Читать «Щиглецът» онлайн - страница 32

Когато — с известно затруднение — си проправих път към центъра на пространството, или към това, което ми приличаше на негов център, видях врата, пред която висяха всякакви отломки, обърнах се и започнах да се промъквам в обратната посока. Там пък беше паднала носеща греда, в резултат на което тухлите се бяха сринали на купчина, висока почти колкото мен, а отгоре бе зейнал димящ отвор, достатъчно широк, за да може през него да мине автомобил. Започнах с мъка да се катеря по бетонните късове и да ги заобикалям — но не бях напреднал много, когато разбрах, че ще се наложи да избера другата посока. Бледи пламъци ближеха далечните стени на онова, което някога беше сувенирният магазин на музея, пръскаха и плюеха искри в сумрачното пространство, част от което беше много по-ниско от нивото, на което би трябвало да бъде подът.

Не ми харесваше видът на другата врата (плочите на пода пред нея бяха покрити с червени петна, от купчина трошляк стърчеше мъжка обувка), но поне по-голямата част от отломките пред нея не бяха много масивни. Заклатушках се отново натам, привеждайки се под жиците, които ръсеха искри от тавана, сложих торбата на рамо, поех си дълбоко дъх и се гмурнах с главата напред сред разрушенията.

Незабавно започнах да се задушавам от дима, задави ме остра миризма на химикал. Кашлях и се молех да не се натъквам на повече провиснали оголени проводници, търсейки пипнешком пътя си, докато ситни камъчета, късове мазилка, по-малки и по-едри парчета от Бог знае какво се откъсваха, ронеха се и влизаха в очите ми.

Някои от строителните материали бяха леки, други — не. Колкото повече напредвах, толкова по-тъмно и по-горещо ставаше. Периодично пътят ми се стесняваше или неочаквано се оказваше препречен, в ушите ми отекваше силен шум, като от насъбрала се тълпа, но не бях сигурен откъде идва. Налагаше се да се промъквам покрай разни неща, понякога вървях, понякога пълзях, не точно виждах, а по-скоро долавях присъствието на трупове сред разрушенията, по плашещата мекота, поддаваща под натиска ми, но по-лоша от нея беше миризмата: на изгорял плат, изгоряла коса и плът, и острият мирис на прясна кръв, който оставяше в устата вкус на мед, калай и сол.

Ръцете ми бяха изпонарязани, коленете ми — също. Промушвах се и заобикалях, опипвах пред себе си, докато се движех, промъквайки се странешком покрай нещо като дълъг дърводелски тезгях или може би греда, докато стигнах до място, където пътят ми беше препречен от плътна маса, която изглеждаше като стена. С усилие — защото мястото беше тясно — аз се поизвърнах, за да бръкна в торбата, трябваше ми светлина.

Исках да намеря ключодържателя-фенерче — той беше на дъното, под картината — но напипах телефона. Включих го — и почти незабавно го изтървах, защото в светлината му видях мъжка ръка, стърчаща между два къса бетон. Спомням си, че дори в ужаса си изпитах благодарност, че е само ръка, макар че така и не успях да забравя тъмните, подпухнали месести пръсти; все още се случва понякога да трепна уплашено, когато някой уличен просяк протегне към мен подобна ръка, почерняла, подпухнала, с нокти, обрамчени в черно.