Читать «Щиглецът» онлайн - страница 336

Дона Тарт

— Помня.

Плат — все още с костюма на пенсиониран лесничей, с големите джобове, провиснали така, сякаш имаше обичай да тъпче в тях мъртви птици и гилзи от патрони — беше влязъл отново в стаята. Той си придърпа един стол.

— Е, мамо… — поде той, хапейки долната си устна.

— Е, Плат, миличък — настана хладно мълчание. — Добре ли мина денят ти на работа?

— Чудесно — той кимна, сякаш се опитваше да убеди в това самия себе си. — Да. Бях много, много зает, наистина.

— Толкова се радвам да го чуя.

— Работим по нови книги. Има една за Виенския конгрес.

— Още една ли? — тя се обърна към мен. — А ти, Тио?

— Моля?

Бях се загледал в рисунката върху раковината (китоловен кораб), монтирана върху капака на кошничката й за бродерия, и мислех за горкия Анди: мятащ се в черната вода, соления вкус и гаденето в гърлото. Ужасът, жестоката съдба да умре в толкова ненавистната му природна стихия. „Проблемът е там, че ненавиждам лодки.“

— Кажи ми, с какво се занимаваш сега?

— Ами търгувам с антикварни стоки. Предимно американски мебели.

— Наистина ли?! — тя беше във възторг. — Ами че това е просто прелест!

— Да… работя в Гринич Вилидж. Управлявам магазина, ръководя продажбите. Партньорът ми… — беше толкова отскоро, че все още ми беше трудно да се изразявам така — бизнес-партньорът ми, Джеймс Хобарт, се занимава с реставрацията, той е майстор в този занаят. Трябва някой път да ни посетите.

— О, прекрасно! Антики! — Тя въздъхна. — Нали знаеш колко обичам стари вещи. Иска ми се децата ми да проявяваха някакъв интерес към тях. Винаги съм се надявала поне един от тях да има подобна склонност.

— Е, остава все пак Китси — каза Плат.

— Странно — продължи госпожа Барбър, като че ли не го беше чула. — У нито едно от децата ми няма и капка артистизъм. Не е ли учудващо? Малки филистери, и четиримата.

— О, моля ви — казах с възможно най-весел глас. — Още помня уроците по пиано на Тоди и Китси. И Анди, с неговата цигулка „Сузуки“.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— О, разбираш какво имам предвид. Нито едно от децата ми няма визуален усет. Никаква способност да оценят картина или някакъв интериор. Виж — тя отново взе ръката ми — когато ти беше малък, често те виждах да гледаш картините ми в коридора. Винаги се насочваше право към най-хубавите. Пейзажът на Фредерик Чърч, онази работа на ФицХенри Лейн и другата, на Рафаел Пийл, или портретът от Джон Сингълтън Копли — нали знаеш, един малък, овален, момичето с шапка?

— На Копли ли беше той?

— Да. А и сега видях как загледа малкия Рембранд.

— Значи все пак е Рембранд, така ли?

— Да. Само тази, измиването на краката. Останалите са „школа на…“. Собствените ми деца са живели в един дом с тези картини от самото си раждане, и нито веднъж не са проявили и най-бледа следа от интерес към тях, така ли е, Плат?