Читать «Щиглецът» онлайн - страница 337

— Предпочитам да мисля, че някои от нас имаха постижения в други области.

Покашлях се и подех:

— Знаете ли, аз наистина се отбих само за да ви се обадя. Чудесно е, че ви видях — вас двамата… — обърнах се и към Плат, включвайки и него в казаното. — Иска ми се само да се бяхме видели при по-радостни обстоятелства.

— Ще останеш ли за вечеря?

— Съжалявам — отвърнах, чувствайки се притиснат до стената. — Не мога, не и тази вечер. Но наистина ми се искаше да изтичам догоре за минутка, за да ви видя.

— Но тогава ще дойдеш друг път на вечеря, нали? Или на обяд? Или за да пийнем по нещо? — тя се разсмя. — Както ти предпочиташ.

— Ще дойда на вечеря, обещавам.

Тя ми подаде буза за целувка, както не бе правила никога, когато бях малък, не го правеше дори със собствените си деца.

— Колко прекрасно е да те видя отново тук! — каза тя, взе ръката ми и я притисна към лицето си. — Като в старите времена.

iv.

Докато вървяхме към вратата, Плат ме озадачи, правейки опит да се ръкува с мен по някакъв странен начин — беше донякъде като таен гангстерски знак или условно ръкостискане на представител на някакво братство, или дори знак от жестомимичната азбука — не знаех как да реагирам. В объркването си отдръпнах ръка и — като не можах да се сетя за нещо друго — свих юмрук, удряйки го в неговия, което ме накара да се почувствам глупаво.

— Е, това е. Радвам се, че се срещнахме — казах аз в настъпилото неловко мълчание. — Обади ми се.

— За вечерята ли? О, да. Вероятно ще вечеряме у дома, ако не възразяваш. Мама наистина не обича да излиза често — той пъхна ръце в джобовете на сакото си. А после ме стъписа с думите: — Напоследък се виждам често с твоя стар приятел Кейбъл. Ще му бъде интересно да научи, че сме се виждали.

— Том Кейбъл? — разсмях се невярващо, макар да нямах особен повод за смях; лошият спомен от временното ни отстраняване от училище и от начина, по който той ме отсвири след смъртта на майка ми още ме смущаваше. — Значи се виждате? — продължих, когато Плат не реагира. — Не съм се сещал за него от години.

Плат се подсмихна.

— Признавам си, навремето ми се струваше странно, че приятелите на това момче биха проявили интерес към сополанко като Анди — каза той тихо, облегнат на вратата. — Не че ми пукаше. Бог ми е свидетел, Анди имаше нужда от човек, който да го заведе някъде да се надруса или нещо подобно.

Анди Сопола. Андроид. Пъпчивец. Посерко.

— Не връзваш ли? — продължи небрежно Плат, забелязал недоумяващия ми поглед. — А пък аз си мислех, че и ти си в играта. Навремето Кейбъл със сигурност се друсаше яко.

— Трябва да е било, след като аз заминах.

— Е, може би — не бях убеден, че ми харесва начинът, по който ме гледаше Плат. — Мама със сигурност те имаше за света вода ненапита, но аз знаех, че сте приятелчета с Кейбъл. А Кейбъл беше малък крадец — той се изсмя рязко, и на мен ми се стори, че с този звук се връща старият, неприятен Плат. — Бях казал на Китси и Тоди да заключват стаите си, докато си у нас, за да не откраднеш нещо.

— Значи затова е била цялата история? — от години не се бях сещал за случая с касичката на Китси.