Читать «Щиглецът» онлайн - страница 334

— Да, върнах се още преди време. Изглеждате чудесно — допълних по задължение, макар съвсем да не беше така.

— Ами ти! — тя отпусна ръце върху моите. — Какъв красавец си станал! Просто не мога да дойда на себе си!

Тя изглеждаше едновременно по-млада и по-възрастна от жената, която помнех: много бледа, без червило, ситни бръчици в ъгълчетата на очите, но кожата й беше все още бяла и гладка. Сребристорусата й коса (и преди ли имаше този сребрист оттенък, или беше започнала да побелява?) падаше свободно, несресана; носеше очила със стъкла-половинки, на раменете й имаше къса копринена домашна наметка, прикрепена с голяма диамантена брошка с формата на снежинка.

— Ето къде ме заварваш — в леглото, с ръкоделие, като стара моряшка вдовица — каза тя и махна с ръка към недовършената бродерия на коленете й. Две миниатюрни кученца — йоркширски териери — спяха върху пастелно кашмирено одеяло в краката й, но сега по-малкото ме забеляза, скочи и се разлая яростно.

Усмихвах се смутено, докато тя се опитваше да го успокои — другото куче се беше събудило и също вдигаше врява — и се оглеждах. Леглото беше модерно — много голямо, с тапицирана табла — но в стаята имаше немалко интересни старинни вещи, на които не бих обърнал внимание като малък, защото не разбирах достатъчно. Очевидно тази стая беше нещо като Саргасово море на апартамента — тук са се озовавали предметите, отхвърлени при старателното декориране на представителните помещения: разностилни ъглови масички; азиатски украшения; забележителна колекция от сребърни звънци за викане на прислугата. Махагонова шахматна масичка — от мястото, на което стоях, ми се струваше, че може да е работа на Дънкан Файф, а върху нея (сред евтини емайлирани пепелници с позлата и безброй подложки за чаши) — препарирана птица-кардинал: наядена от молци, тя едва се крепеше, перата й бяха избледнели до ръждивочервено, главата й беше рязко наклонена на една страна, окото — прашно черно мънисто, вдъхваше ужас.

— Тинг-а-Линг, шт, моля те, млъкни, не мога да понеса това. Този е Тинг-а-Линг — каза госпожа Барбър, вземайки на ръце боричкащото се кученце — той е непослушният, нали, скъпи, и за миг не ме оставяш на мира, а другата, с розовата панделка, е Клемънтайн. Плат — подвикна тя, за да заглуши лая, — може ли да го занесеш в кухнята? Той наистина става малко досаден, когато имаме гости — обърна се тя към мен, — редно е да повикам някой да го обучава…

Докато госпожа Барбър навиваше на руло бродерията си и я прибираше в овална кошничка с резбовани раковини върху капака, аз седнах в креслото до леглото й. Тапицерията беше износена, пастелното райе ми беше познато — креслото, стояло преди в дневната, сега беше заточено в спалнята, същото кресло, на което бях видял веднъж, преди много години, да седи майка ми, когато бе дошла в дома на семейство Барбър, за да ме прибере, след като бях спал у тях. Плъзнах пръст по Дамаската. И незабавно майка ми се изправи пред мен, станала, за да ме поздрави, когато влязох, в яркозеленото си двуредно палто с войнишка кройка, което бе облякла онзи ден — толкова модерно, че хората я спираха по улиците да я питат откъде го е купила, и все пак някак не на място у Барбърови.