Читать «Щиглецът» онлайн - страница 338

— Ами… такава беше работата с Кейбъл… — той вдигна очи към тавана. — Разбираш ли, по едно време излизах със сестрата на Том, Джоуи, мили Боже, и тя беше една беля…

— Да — спомнях си отлично Джоуи Кейбъл — шестнайсетгодишна, с големи цици — как се отриваше в мен, дванайсетгодишното хлапе, в коридора в къщата им в Хамптънс, облечена само с миниатюрна тениска и оскъдни бикини.

— Джо Мърлата! Леле, какъв задник имаше! Помниш ли как се разкарваше гола около джакузито? Та така, говорехме за Кейбъл. В клуба на татко в Хамптънс го бяха спипали да се рови из шкафчетата в мъжката съблекалня — не е бил на повече от дванайсет-тринайсет години. Та значи е било, след като ти замина, а?

— Така трябва да е.

— Такива неща са се случвали в няколко клуба там. Разбираш ли, когато е имало големи турнири, такива неща — той се промъквал в съблекалните и крадял каквото му попадне. После, май вече в колежа — о, по дяволите, в кой колеж беше, не беше Мейдстоун, както и да е — така или иначе, Кейбъл се наел да помага през лятото на бара в клуба, откарвал разни старчета, прекалено къркани, за да шофират, по домовете им. Представителна външност, умее да разговаря — е, ти знаеш. Карал старчетата да му разказват историите си за войната, такива неща. Палел им цигарите, смеел се на вицовете им. Само че понякога се налагало да помогне на някое старче да стигне до вратата и на следващия ден се оказвало, че портфейлът му е изчезнал.

— Е, аз не съм го виждал от години — казах сухо. Не ми харесваше тонът, който бе възприел Плат. — А какво прави сега всъщност?

— Ами… нали ти е ясно. Пак се е захванал със старите си номера. Всъщност се вижда от време на време със сестра ми, макар че аз със сигурност бих прекратил тази история. Така или иначе — той промени леко тона — не искам да те бавя. Да знаеш, очаквам с нетърпение да кажа на Китен и Тоди, че съм те видял — особено на Тод. Беше му направил голямо впечатление, постоянно говореше за теб. Ще бъде в града следващия уикенд и съм сигурен, че ще иска да те види.

v.

Вместо да взема такси, тръгнах пеш, за да проясня мислите си. Беше ведър, влажен пролетен ден, слънчеви лъчи пронизваха на снопове буреносните облаци, наизлезлите от работа чиновници се тълпяха на пешеходните пътеки, но пролетта в Ню Йорк за мен си оставаше сезон, отровен от спомена за смъртта на майка ми, нахлуващо със сезона ехо, кървави петна, свързани с появата на нарцисите и напъпването на дърветата, фина плетеница от халюцинации и ужас („Супер! Жестоко!“, както би казала Ксандра). Новината за Анди ме караше да изпитвам чувството, че някой е включил рентгенов апарат и преобразил всичко наоколо като във фотографски негатив, така че въпреки нарцисите, хората, които разхождаха кучетата и полицаите, надуващи свирките си по кръстовищата, аз виждах наоколо си само смърт: тротоарите гъмжаха от мъртъвци, трупове се изсипваха от автобусите и бързаха след работа към къщи, нищо нямаше да е останало от тях след сто години освен зъбни пломби, пейсмейкъри и може би по някой парцал или някоя кост тук-там.