Читать «Щиглецът» онлайн - страница 332

— О, Господи.

— Трябва да се е изхлузила през главата му, когато е паднал през борда. Има една каишка, която се прекарва отдолу през чатала — малко е неудобна, никой не обича да си я слага… така или иначе, жилетката на Анди си беше там, все така завързана за спасителното въже, но очевидно той не се беше закопчал както трябва, малкото му лайно. Ама наистина — продължи той, повишавайки тон, — това е съвсем типично за него. Нали разбираш? Да не се постарае да закопчае правилно проклетото нещо! Винаги е бил пълно, проклето дърво…

Хвърлих притеснен поглед към сервитьорката, съзнавайки колко високо бе почнал да говори Плат.

— Божичко! — внезапно Плат избута стола си назад от масата. — Винаги съм се държал така отвратително с Анди. Като абсолютно гадно копеле.

— Плат… — искаше ми се да мога да отвърна „Не беше така“, само че казаното от него беше самата истина.

Той вдигна поглед към мен и поклати шава.

— Разбираш ли… Божичко! — Очите му бяха безизразни, с празен поглед, като на пилотите на хеликоптерите „Хюи“ в една компютърна игра („Air Cav II: Инвазия в Камбоджа“), която двамата с Анди обичахме. — Само като си помисля за някои неща, които съм му причинявал. Никога няма да си го простя, никога.

— Уау — казах аз след неловка пауза, взирайки се в едрите, кокалести ръце на Плат, отпуснати с дланите надолу върху масата — ръце, които дори след всички тези години имаха грубо, брутално излъчване, криеха някакъв остатък от предишната му жестокост. Въпреки че и аз, и Анди бяхме принудени да понасяме немалко тормоз в училище, преследването, на което Плат подлагаше Анди — изобретателно, садистично, с наслада — граничеше с истинска инквизиция: да, плюеше в храната му и чупеше играчките му, но освен това оставяше на възглавницата му мъртви гупи от аквариума и снимки от аутопсии, свалени от интернет; отмяташе завивката му и пикаеше върху него, докато той спеше (а после крещеше: „Андроидът се е напикал в леглото!“); натискаше главата му под водата във ваната като инквизиторите от затвора „Абу Гариб“; натискаше го с лицето надолу в пясъчника на детската площадка, докато Анди плачеше и се опитваше да си поеме дъх. Държеше инхалатора високо над главата му, докато Анди хриптеше и го умоляваше да му го даде: „Искаш ли го? Искаш ли го?“ Бях чувал и други ужасни неща — за Плат, за някакъв колан, за тавана в някаква провинциална вила, вързани ръце, импровизирана бесилка: грозна история. „Щеше да ме убие“, така казваше Анди със своя далечен, безизразен глас, „ако жената, която ни гледаше, не ме беше чула да ритам по пода.“

Лек пролетен дъждец почукваше по прозорците на бара. Плат погледна празната си чаша, после вдигна очи към мен.