Читать «Щиглецът» онлайн - страница 333

— Ела да се видиш с мама — каза той. — Знам, че тя наистина иска да те види.

— Сега? — попитах, съзнавайки, че той има предвид същия този миг.

— О, моля те, ела. Ако не сега, малко по-късно. Недей само да обещаваш, както правим всички, когато срещнем някого на улицата. Това би означавало толкова много за нея.

— Ами… — сега беше мой ред да погледна часовника си. Трябваше да свърша някои неща, всъщност ми тежаха немалко проблеми, изискващи да се заема незабавно с тях, но вече ставаше късно, водката ме беше позамаяла, следобедът си отиваше.

— Моля те — повтори той и направи знак, че иска сметката. — Никога няма да ми прости, ако разбере, че съм те срещнал и съм те пуснал да си тръгнеш. Нали ще дойдеш с мен за малко?

iii.

Когато влязох в антрето, изпитах чувството, че съм преминал през врата, водеща обратно към детството: шкафове с китайски порцелан, осветени отгоре пейзажи, слабата светлина на лампите с копринени абажури — всичко изглеждаше по същия начин както когато господин Барбър ми отвори вратата вечерта, след като умря майка ми.

— Не, не — каза Плат, когато по навик се упътих към кръглото огледало и оттам към дневната. — Натам, отзад — и той ме поведе към дъното на апартамента. — Сега изобщо не държим на официалностите — мама обикновено приема гостите си там, ако изобщо реши да се види с някого.

Навремето така и не бях припарвал до личната „светая светих“ на госпожа Барбър, но когато наближихме, уханието на нейния парфюм — не можех да го сбъркам, ухание на бели цветове с някаква странна, димна нотка — ни докосна като тюлено перде на отворен прозорец, полюшвано от вятъра.

— Тя не излиза много, не както преди — каза тихо Плат. — Няма ги вече онези големи вечери и приеми… случва се да покани веднъж седмично някого на чай, или да излезе на вечеря с някоя приятелка. И толкова.

Плат почука; заслуша се.

— Мамо? — подвикна той, и когато отвътре се чу някакъв неясен отговор, открехна вратата. — Водя ти гост. Никога няма да познаеш кого срещнах на улицата…

Стаята беше огромна, обзаведена в старомодните прасковено-розови тонове, които бяха популярни през осемдесетте години на двайсети век. Близо до вратата имаше мека мебел — диван и ниски, тапицирани столове без странични облегалки — много украшения, бродирани възглавнички, десетина картини от стари майстори: бягството в Египет, Яков и ангелът, предимно работи на художници от школата на Рембранд, макар че една мъничка рисунка с перо, в сепия — Христос измива краката на свети Петър — беше така умело изпълнена (умората в приведения гръб на Христос, сложната игра на слисване и тъга по лицето на свети Петър), че можеше и да е дело на самия Рембранд.

Приведох се по-наблизо, за да я видя по-добре — и тогава, в далечния край на помещението, се включи една лампа, чийто абажур имаше формата на пагода.

— Тио? — чух я да казва, и тогава я видях, подпряна на купища възглавници в невероятно огромно легло.

— Ти! Не мога да повярвам! — възкликна тя, протягайки към мен и двете си ръце. — Вече си съвсем пораснал! Къде беше досега, за Бога? В Ню Йорк ли си сега?