Читать «Щиглецът» онлайн - страница 330

Примигнах, търсейки някакъв отговор.

— Не. Не знаех.

— Е, така е — продължи Плат безизразно. — Китси носи нейното име. Скочила от една лодка в Ийст Ривър по време на някакво парти — предполага се, на шега, така казваха всички, „злополука“, но мисля, че няма човек, който да не знае, че това не бива да се прави, теченията били ужасни, повлекли я незабавно. Загинало още едно хлапе, което скочило във водата да я спасява. Да не забравяме и случая с чичото на татко, Уендъл, през шейсетте години, когато, полупиян, се опитал да доплува до сушата в отговор на някакво предизвикателство — искам да кажа, татко все дърдореше, че водата за него била източник на живот, извор на младост и такива неща — да, беше. Но за него тя не беше само живот. А и смърт.

Не отговорих. Морските разкази на господин Барбър, сред които нямаше нито един особено последователен или свързан, или пък съдържащ действителни сведения за самия спорт, винаги пулсираха със своя специфична, величава целеустременост, с гъделичкащо сетивата усещане за предстояща катастрофа.

— Освен това — Плат стисна устни така, че заприличаха на тънка черта — разбира се, ужасното в тази работа беше, че той се имаше за безсмъртен по отношение на водата. Син на Посейдон! Непотопим! Що се отнасяше до него, колкото по-бурна бе водата, толкова по-добре. Знаеш ли, бурята направо го опияняваше. Падането на атмосферното налягане пораждаше у него еуфория, като че ли поемаше малка доза райски газ. Въпреки че точно този ден… имаше вълни, но иначе беше топло, един от онези светли, слънчеви есенни дни, когато искаш само час по-скоро да се озовеш на вода. Анди се ядосваше, че трябва да тръгне с нас, беше го хванала някаква настинка, а трябваше и да свърши нещо сложно на компютъра, но никой от нас не е помислял, че има някаква реална опасност. Планът беше да го изведем, за да се поуспокои, а след това се надявахме да се отбием в ресторанта на кея и да го накараме да хапне нещо. Разбираш ли — той кръстоса нервно крака, — с него бяхме само ние двамата, Анди и аз, и ако трябва да бъдем честни, татко малко го бяха прихванали. Бил изнервен още от предния ден, говорел малко несвързано, готов да избухне всеки момент — Анди се беше обадил на мама, защото имаше работа и се опасяваше, че няма да успее да се справи сам, а мама се обади на мен. Докато стигна дотам и извадя лодката, татко беше отвъртял напълно. Дрънкаше за летящи пръски пяна и понесен от вятъра дим и така нататък — необузданият зелен Атлантик — абсолютно изтрещял. Анди открай време не можеше да понася татко, когато той изпадаше в подобни настроения, затова се беше заключил в стаята си на горния етаж. Предполагам, че се беше нагледал на някои от най-добрите изпълнения на баща ни, преди аз да пристигна. Знам, че сега, когато си припомням събитията от онзи ден, изглежда, че преценката ни е била много неправилна, но… разбираш ли, аз можех сам да се справя с платната. Татко започваше да беснее из къщата и какво можех да направя аз, да се преборя с него и да го заключа? А пък имаше и друго — нали знаеш какъв беше Анди, никога не се сещаше за храна, шкафовете бяха празни, в хладилника имаше само няколко замразени пици… едно кратко плаване и после хапване на кея, планът изглеждаше добър, разбираш ли? „Нахранете го“, все така повтаряше мама, когато татко започваше да изпада в еуфория. „Накарайте го да хапне нещо.“ Това винаги беше първата линия на защитата. Да го накараме да седне — да изяде един голям стек. Често това се оказваше достатъчно, за да възвърне равновесието му. Пък и… казвах си, че ако не се успокои, стъпим ли обратно на сушата, можехме да пропуснем ресторанта и да го закараме в „Бърза помощ“, ако се налага. Накарах Анди да дойде с нас само за да бъда сигурен, че ще се справя. Имах нужда от помощник — честно казано, бях позакъснявал тук и там предните дни, и не се чувствах особено „свеж“, както казваше татко — той помълча и изтри длани във вълнения си панталон. — Е, Анди никога не бе обичал особено морето, както сам знаеш.