Читать «Щиглецът» онлайн - страница 329

— Баща ви не се е връщал в… ъъъ… — не исках да казвам „кукувичарник“ — там, където се е лекувал преди?

— А нима някой можеше да го накара? Не е лесно да изпратиш някого да се лекува против волята му, особено ако човекът отказва да признае, че нещо не е наред с него, а по онова време той отказваше, освен това ни беше обяснено, че било въпрос на медикаментозна терапия, че в момента, когато поредната доза започнела да действа, щял да бъде съвсем наред. Болногледачът ни се обаждаше, внимаваше той да се храни добре и да си взема лекарствата, татко разговаряше с психоаналитика си по телефона всеки ден — тоест, лекарят казваше, че всичко е наред — каза той с такъв тон, сякаш се опитваше да се защити. — Нямало проблем татко да шофира, да плува, да управлява яхта, ако изпитвал подобно желание. Вероятно не беше добра идея да потеглим толкова късно през деня, но времето не беше кой знае колко лошо, когато вдигнахме платна, а нали знаеш какъв беше татко — безстрашният морски вълк и разни такива работи. Героизъм и други дивотии.

— Знам.

Бях слушал много, много пъти разказите на господин Барбър за плавания по „свеж бриз“, който после се оказвал бурен североизточен вятър, предизвикал обявяване на извънредно положение в три щата и спиране на тока по цялото атлантическо крайбрежие, а Анди, в пристъп на морска болест, повръщал, докато изгребвал морската вода. Нощи, прекарани в наклонилата се застрашително на една страна яхта, засядания на пясъчни коси, в мрак и пороен дъжд. Самият господин Барбър — смеейки се гръмогласно над чашата си с „Върджин Мери“ и неделния си бекон с яйца — неведнъж бе описвал как и той, и децата били отвени от вятъра във водата в пролива край Лонг Айлънд по време на ураган, радиостанцията също била отнесена, и как госпожа Барбър се обадила на един свещеник от църквата „Сейнт Игнейшъс Лойола“ на Парк Авеню и Осемдесет и четвърта улица и стояла будна и се молила цяла нощ (госпожа Барбър!), докато на брега не било прието съобщението от корабчето на бреговата охрана. („При първия по-силен вятър хуква като стрела към Рим, така ли е, скъпа? Ха!“)

— Татко… — Плат тъжно поклати глава. — Мама все казваше, че ако Манхатън не беше остров, той не би могъл да живее и минута на него. На сушата се чувстваше потиснат — все копнееше за водата, имаше нужда да я вижда, да чувства мириса й — помня как двамата с него, пътувайки с кола от Кънектикът, вместо да караме направо по магистрала 84 към Бостън, трябваше да заобикаляме с мили, за да се движим по крайбрежието. Винаги гледаше към Атлантика — наистина, наистина беше особено чувствителен на тази тема, все обясняваше как облаците се променят, колкото повече се приближаваш към океана — Плат притвори за миг сивите си очи с цвят на цимент, после отново ги отвори. — Знаеш, че по-малката сестра на татко се е удавила, нали — каза той с толкова равен глас, че за миг се запитах дали не съм чул нещо погрешно.