Читать «Щиглецът» онлайн - страница 327

— Знаех, че е имал проблеми. Но не подозирах, че става дума за нещо такова.

— И така… — Плат впери поглед в питието си, после пресуши чашата на един дъх. — Това е било преди аз да се родя. Нещата се променили, когато се оженили с мама и вземал известно време редовно лекарствата си, но баба ни никога не му се доверяваше докрай след всички онези истории.

— Какви истории?

— Е, разбира се, ние, внуците й, се разбирахме чудесно с нея — каза той припряно. — Но ти нямаш представа какви проблеми им е създавал татко, когато е бил по-млад… пропилял купища пари, имало ужасни скандали, гневни пристъпи, някакви ужасни проблеми с непълнолетни момичета… плачел, извинявал се, а после пак всичко започвало отново… Баба ни винаги го е обвинявала за инфаркта на дядо ми — двамата се карали в офиса на дядо и… бум! Но вземаше ли си лекарствата, беше същинско агънце. Чудесен баща… ами — сам знаеш. Държеше се чудесно с нас, децата.

— Беше прекрасен. Поне по времето, когато го познавах.

— Да — Плат сви рамене. — Можеше да бъде такъв. След като се оженил за мама, известно време го давал кротко. После… не знам какво е станало. Направил някакви ужасно ненадеждни инвестиции — това било първият признак. После започнал да притеснява разни познати, обаждайки се посред нощ в къщите им, такива работи. После изпаднал в романтичен захлас по някаква студентка, която стажувала в офиса му — момиче, чиито родители мама познавала. Било много тежко.

По някаква причина се трогнах дълбоко, когато го чувах как говори за госпожа Барбър като за „мама“.

— Никога не съм знаел за тези неща — казах.

Плат се смръщи: отчаяно, примирено изражение, което извади на преден план приликата му с Анди.

— Ние самите почти не знаехме нищо… ние, децата — каза той с горчивина, влачейки пръст по покривката на масата. — „Татко не е добре“ — това беше единственото, което ни казваха. Разбираш ли, бях на училище, когато са го откарали в болницата, а и не ми позволяваха да говоря с него по телефона, казваха, че се чувствал прекалено зле, и в продължение на цели седмици аз си мислех, че е мъртъв и не искат да ми го кажат.

— Помня всичко това. Беше ужасно.

— Кое всичко?

— Ами това… ъъ, психическия му проблем.

— Е, да… — аз се стреснах от гнева, припламнал в очите му — а как, по дяволите, аз бих могъл да разбера дали е „психически проблем“, последна фаза на рак или кой знае какво друго? „Анди е толкова чувствителен… по-добре ще е Анди да остане в града… не мислим, че животът в интернат ще понесе на Анди…“ — е, единственото, което мога да кажа, е че мен мама и татко ме разкараха от къщи кажи-речи веднага, след като се научих да си връзвам връзките на обувките, в някакво тъпо, шибано училище, в чиято програма беше включена езда — наречено „Принц Джордж“, абсолютно треторазредно, но пък о, какви изживявания, каляващи характера, каква прекрасна подготовка за Гротън, а и приемаха съвсем малки деца, от седем до тринайсетгодишни. Да можеше да видиш брошурата — ловните полета на Върджиния и тям подобни, само дето не ни очакваха единствено зелени хълмове и костюми за езда — като на снимките. Паднах в конюшнята и един кон стъпи върху мен, счупи ми рамото и лежах в болничното отделение, прозорецът ми гледаше към входната алея, по която не идваше никаква кола. Нито един шибан човек не ми дойде на гости, дори и баба ми. Да не говорим пък, че лекарят беше пиян и не намести добре рамото ми, та и до днес имам проблеми с него. Мразя конете до ден днешен, да им… майката.