Читать «Щиглецът» онлайн - страница 326

— Какво да съм научил?

— Той е мъртъв.

— Анди? — попитах, после, когато той не реагира: — Не!

Той изкриви едва забележимо лице — гримасата изчезна в мига, в който я забелязах.

— Да. Беше много мъчително, за съжаление. И Анди, и татко.

— Какво?

— Преди пет месеца. Двамата с татко се удавиха.

— Не — вперих поглед в тротоара.

— Яхтата се обърна. Край Нортийст Харбър. Всъщност не бяхме се отдалечили много, може би изобщо не трябваше да излизаме в морето, но татко… нали помниш какъв беше…

— О, Господи! — застанал в променливия пролетен следобед, докато децата, излезли току-що от училище, тичаха около мен, имах чувството, че някой ме е повалил с брадва, бях объркан като човек, който не знае как да реагира на неуместна, груба шега. През годините бях мислил често за Анди, веднъж-два пъти дори се бяхме разминали на косъм, но така и не поднових връзката си с него, след като се върнах в Ню Йорк. Бях сигурен, че рано или късно ще го срещна, както бях срещнал Уин, и Джеймс Вилиърс, и Мартина Лихтблау, и още други някогашни съученици. Но въпреки че нерядко се замислях дали да не му се обадя по телефона, кой знае защо, така и не го бях направил.

— Добре ли си? — попита Плат, разтривайки тила си — изглеждаше толкова притеснен, колкото се чувствах и аз.

— А… хм… — обърнах се към близката витрина, докато се посъвзема, и прозрачният ми призрачен образ застана срещу мен, виждах в стъклото как тълпите преминават зад мен.

— Боже — казах после, — не мога да повярвам. Не знам какво да кажа.

— Съжалявам, че го изтърсих така, на улицата — Плат потърка брадичката си. — Нещо май презеленя.

„Презеленя“ — така казваше господин Барбър. Нещо ме прободе, когато си спомних как господин Барбър се ровеше из чекмеджетата в стаята на Плат и ме питаше искам ли да остана сам. „Адска работа е тази, която се случи, Боже мили.“

— И баща ти ли? — попитах и примигнах, като че ли някой току-що ме бе събудил рязко от дълбок сън. — Правилно ли чух?

Той се огледа, после вирна брадичка с маниер, който възкреси за миг онзи арогантен Плат, когото помнех, погледна часовника си и попита:

— Хайде, нали ще ми отделиш малко време?

— Ами…

— Да пийнем по нещо — каза той и отпусна ръка на рамото ми така тежко, че аз трепнах. — Знам едно спокойно местенце на Трето Авеню. Какво ще кажеш?

ii.

Седяхме в почти празния бар — прочуто навремето заведение с дъбова ламперия, вмирисано на мазнината, с която приготвяха хамбургерите, със знаменца на университетите от „Айви Лийг“ по стените, а Плат говореше малко объркано и толкова монотонно, че ми беше трудно да следя мисълта му.

— Татко — започна той, вперил очи в своя джин с лайм: напитката на госпожа Барбър. — Всички се притеснявахме да говорим за това — но… Баба ни го наричаше „химически дисбаланс“. Биполярно разстройство. Първият случай, или пристъп, наричай го, както искаш, получил в юридическия факултет на Харвард — първата година, така и не успял да стигне до втората. Всички тези негови налудничави планове и пристъпи на ентусиазъм… държал се агресивно в часовете, изказвал се неуместно, бил започнал да пише някаква епична поема с размерите на цял том за китоловния кораб „Есекс“, която се оказала просто куп глупости, а после момчето, с което делял стая и което вероятно му е въздействало по-уравновесяващо, отколкото някой е можел да предположи, заминало за един семестър в чужбина, в Германия и… ами така. Наложило се дядо ми да се качи на влака, да отиде в Бостън и да го прибере. Бил арестуван, защото запалил огън пред статуята на Самюъл Елиът Морисън на Комънуелт Авеню, и възпрепятствал полицая, който пристигнал да го прибере.