Читать «Щиглецът» онлайн - страница 324
Дона Тарт
— Какво става тук? — попитах някакъв тип с каска, толкова мръсен, че сякаш мръсотията бе попила в кожата му, който се гушеше гузно встрани и сърбаше кафето си.
— Какво да става?
— Аз… — когато отстъпих назад и вдигнах глава, видях, че промяната не е само във фоайето — бяха изтърбушили цялата сграда, така че се виждаше чак задният двор; глазираната мозайка по фасадата беше съхранена, но прозорците бяха пусти и прашни, зад тях нямаше нищо. — Някога живеех тук. Какво се е случило?
— Собствениците продадоха сградата — той крещеше, за да надвика пневматичните чукове във фоайето. — Последните обитатели се изнесоха преди няколко месеца.
— Но… — гледах празната обвивка, после надникнах вътре, сред прахта и строителните отпадъци, осветени с прожектори — мъже крещяха, от тавана висяха кабели. — Какво правят те?
— Тук ще има луксозни апартаменти. Ще струват над пет милиона всеки — ще има басейн на покрива — представяш ли си?
— Боже мили!
— Да, човек би си казал, че защото е стара, сградата е защитена от закона, нали? Хубава стара сграда — вчера разчиствах с пневматичен чук мраморната стълба, която водеше нагоре от фоайето, помниш ли я? Наистина жалко. Иска ми се да можеше някак да я измъкнем цяла. В наши дни рядко се вижда такъв качествен мрамор, хубав, едновремешен мрамор. И все пак… — той сви рамене. — Това е градът, какво да се прави.
После той се развика нагоре на някого — някакъв човек, който спускаше отгоре с въже кофа, пълна с пясък — а аз продължих, натъжен, точно под прозорците на някогашната ни дневна, или по-скоро това, което бе останало от нея, сякаш след бомбардировка, прекалено потиснат, за да погледна нагоре. „На сигурно място е, малкият“, беше казал Хосе, вдигайки куфара ми на най-горната полица в склада. Някои от обитателите, като например старият господин Лиополд, бяха живели в сградата повече от седемдесет години. Какво ли беше станало с него? Ами с Голди, с Хосе? Или — в този ход на мисли — с Чинция? Чинция, която винаги чистеше на десетина места за по няколко часа, и работеше в сградата само по няколко часа седмично, допреди няколко мига изобщо не се бях сещал за Чинция, но всичко тук бе изглеждало толкова солидно, толкова непроменимо, цялата социална структура на сградата, средище, където винаги можех да се отбия, да поздравя, да се видя с някои хора, които да ми разкажат какво се е случвало там. Хора, които бяха познавали майка ми. Хора, които бяха познавали баща ми.
И колкото повече се отдалечавах, толкова повече се разстройвах при мисълта за загубата на едно от малкото сигурни и непроменими пристанища на този свят, чието съществуване бях приемал като нещо естествено: познати лица, възторжени поздрави:
