Читать «Щиглецът» онлайн - страница 323

„Нима е толкова лесно?“, питах се, докато слизах надолу с асансьора.

— Запишете си номера на сейфа — каза човекът на регистратурата — и кода за отключване, и ги пазете на сигурно място — но аз вече бях запаметил и двете — бях гледал достатъчно филми с Джеймс Бонд, за да съм запознат с процедурата — и в мига, когато излязох навън, хвърлих хартийката в кошчето за боклук.

Когато излязох от притихналата като пещера сграда, съпроводен от равномерното съскане на застоялия въздух, излизащ през отдушниците на климатичната инсталация, аз се почувствах замаян, освободен, а синьото небе и слънчевата светлина, нахлуваща отвсякъде, сякаш с тръбен звук, познатата утринна омара от изгорели газове, воят и писъците на клаксоните — всичко това сякаш рисуваше надолу по булеварда една по-просторна, по-хубава схема на събитията: слънчево царство, изпълнено с хора и обещаващо щастие. За първи път се озовавах близо до Сътън Плейс, откакто се бях върнал в Ню Йорк, и изпитах чувството, че сънувам отново познат, приятен сън, избледняваща смесица от минало и настояще, в която виждах дупките по старите тротоари и дори същите познати пукнатини, които бях прескачал, тичайки към къщи, приведен напред, представяйки си, че съм на самолет — наклонът на крилете, „готови за приземяване“, и онази последна отсечка, пикиране към дома — повечето от познатите ми магазини и заведения все още съществуваха, бакалницата, гръцкият ресторант, магазинът за вино, всички забравени лица на съседи се смесваха шеметно в мислите ми, Сал — цветарката и госпожа Баталина от италианския ресторант, и Вини от химическото чистене с шивашкия метър около врата, коленичил до майка ми, забождащ с карфици подгъва на полата й.

Бях само на няколко преки от сградата, в която се намираше някогашният ни апартамент: и докато гледах надолу по Петдесет и седма улица, светла и позната, озарена възможно най-красиво от слънчевите лъчи, чиито златисти отблясъци отскачаха от прозорците, аз си казах: Голди! Хосе!

Тази мисъл ме накара да ускоря крачка. Беше сутрин — единият от двамата трябваше да е на смяна, или дори и двамата заедно. Така и не бях изпратил онази картичка от Вегас, която им бях обещал: щяха да се радват да ме видят, да ме наобиколят, да ме прегръщат и да ме тупат по гърба, да изслушат с интерес разказа ми за всичко, което се беше случило, включително и за смъртта на баща ми. Щяха да ме поканят отзад, в служебното помещение, можеше да повикат и Хендърсън, управителя, да ми разкажат всички нови клюки за обитателите на сградата. Но когато завих зад ъгъла, сред спрели коли и рев на клаксони, на половин път към следващата пресечка видях, че сградата е обгърната отвсякъде от скеле, а по прозорците са налепени някакви служебни съобщения.

Спрях, потресен. После — отказвайки да повярвам — пристъпих още по-наблизо и останах на място, ужасен. Вратите в стил „ар деко“ бяха изчезнали, и — на мястото на мрачното, прохладно фоайе с лъснатия под и ламперията, на която се повтаряха мотивите с лъчистото слънце — пред мен зееше пещера с чакълен под, от която работници с каски изкарваха с ръчни колички строителни отпадъци.