Читать «Щиглецът» онлайн - страница 321
Дона Тарт
Хоуби бе наел едно от по-големите помещения — с двукрила врата, толкова широка, че през нея можеше да мине цял камион.
— Започваме — каза Гриша, потраквайки с ключа в катинара и отваряйки вратата сред звън на метал. — Гледай само колко боклук е насъбрал тук.
Помещението беше така претъпкано с мебели и други вещи (лампи, книги, порцелан, бронзови статуетки; стари торби от магазините „Б. Олтмън“, пълни с хартия и обувки, покрити с мухъл), че след първия неразбиращ поглед, който хвърлих вътре, изпитах желание да изляза обратно и да затворя вратата зад себе си, все едно че се бяхме озовали в апартамента на някакъв вманиачен на тема вещи старец, който наскоро е починал.
— Плаща две хиляди месечно за това — каза мрачно Гриша, докато смъквахме опаковката от столовете и ги подреждахме, не много стабилно, върху едно бюро от черешово дърво. — Двайсет и четири хиляди долара годишно! По-добре да си пали цигарите с банкноти, отколкото да плаща наем за тази дупка.
— Ами по-малките помещения?
Някои от вратите бяха съвсем мънички, с размерите на куфар.
— Хората са луди — отвърна примирено Гриша. — За такова помещение, с размерите на багажник в кола, плащат стотици долари месечно.
— Искам да кажа — не знаех как точно да попитам — какво може да попречи на някой да прибере тук нещо незаконно?
— Незаконно? — Гриша попи потта по челото си с мръсна носна кърпа, после се пресегна и започна да бърше отвътре яката си. — Искаш да кажеш, нещо като оръжие?
— Може би. Или, нали знаеш, крадени вещи.
— Какво може да попречи ли? Ще ти кажа. Нищо не може да попречи. Закопай тук нещо и никой няма да го намери, освен ако не те пречукат, не влезеш в затвора или не престанеш да плащаш наема. Деветдесет процента от нещата тук са разни стари бебешки снимки, джунджурии от бабиния таван. Но… нали знаеш, ако стените можеха да говорят… Вероятно тук има и милиони долари, скрити някъде, стига да знаеш къде да търсиш. Всевъзможни тайни. Оръжие, скъпоценности, може и убиец да крие тук труповете на жертвите си. Хайде — той затвори вратата с трясък и започна да се бори с едно от резетата — помогни ми с тази гадост. Боже мили, мразя това място. Това е като смъртта, разбираш ли? — той посочи надолу по стерилните, сякаш безкрайни коридори. — Всичко затворено, изолирано от живота! Когато идвам тук, ми се струва, че дишам по-трудно. По-лошо е, отколкото в някоя шибана библиотека.
vii.
Същата вечер измъкнах справочника „Жълти страници“ от кухнята на Хоуби и го занесох в стаята си, където започнах да преглеждам адресите в рубрика „Складове — произведения на изкуството“. Имаше десетки адреси в Манхатън и в по-крайните квартали, много от тях с елегантно отпечатани рекламни карета, в които се описваха подробно предлаганите услуги: вещите ви се пренасят с бели ръкавици, от врата до врата! Иконом, с вид на герой от комикс, поднасяше визитна картичка на сребърен поднос: „«Блингън и Таркуел», осн. 1928 година.
