Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 28

— Кафе?

Вперих невиждащ поглед в сервитьорката, която се бе появила пред мен. Беше леко пълно момиче, на осемнайсет-деветнайсет години. Сред миризмите в ресторанта усетих аромата на парфюма й — евтин мускус, тежък и лепкав. Отблизо нямаше нищо общо с финия скъп парфюм, който използваше Грейс Стракън.

Все пак напомняше на него и за момент успя да ме заблуди.

— Вие ли поръчахте кафе? — попита отново момичето и ме изгледа малко подозрително.

— Извинявайте. Да, аз, благодаря ви.

Тя остави кафето и си тръгна. Бях настръхнал, целият треперех от прилива на адреналин. Усетих, че съм свил до болка ръката си в юмрук. Идиот. Като че ли Грейс би тръгнала да те следи… Осъзнах, че дори в тази обстановка нервите ми са безкрайно опънати, и това ме накара да се почувствам още по-зле. Опитах се да се отпусна, но сърцето ми биеше като лудо. Сякаш не ми достигаше въздух. Шумът и миризмите бяха направо непоносими.

— Какво има, Дейвид? — Сам ме гледаше загрижено. — Блед си като платно.

— Нищо, просто съм малко уморен.

Трябваше да изляза навън. Започнах трескаво да вадя банкноти от портфейла си.

— Изчакай, ние ще те закараме.

— Не! — заявих твърдо и поставих ръката си върху нейната, за да не каже на Пол. — Моля те, недей, всичко е наред, наистина.

— Сигурен ли си?

Насилих се да се усмихна.

— Напълно.

Тя съвсем не беше убедена в това, но аз бутнах стола назад и оставих банкнотите на масата, без дори да знам дали са достатъчно. Пол разговаряше оживено с останалите и побързах да изляза, преди някой друг да забележи. Едва се сдържах да не се затичам, блъснах силно входната врата и се озовах на улицата. Вдишах дълбоко прохладния пролетен въздух, но не спрях, а продължих да вървя. Не знаех накъде отивам, но не ме беше грижа, исках просто да продължа да се движа.

Слязох от бордюра и веднага отскочих рязко назад, защото вляво от себе си чух клаксон. Препънах се в тротоара, а трамваят премина шумно само на няколко сантиметра от мен, прозорците му светеха като ярки петна в тъмнината. Веднага щом отмина, пресякох улицата и без да се замислям, завих по разни малки улички. От години не бях идвал в Ноксвил и нямах никаква представа къде се намирам, а още по-малко накъде отивам. Не ме интересуваше.

Забавих ход едва когато видях голямата тъмна ивица отвъд уличните лампи. Усетих близостта на реката още преди да я видя и влагата ме накара да дойда на себе си. Облегнах се на перилата, плувнал в пот. Мостовете, които свързваха обраслите с растителност брегове на реката, в тъмното приличаха на извити скелети, по които блестяха множество светлинки. Под тях бавно се влачеше река Тенеси, както бе правила от хиляди години и както щеше да продължи още хиляди години.

Какво, по дяволите, ти става? Уплаши се до смърт от миризмата на един евтин парфюм! Бях толкова изтощен, че не можах дори да се засрамя от себе си. Почувствах се ужасно самотен, затова извадих телефона си и започнах да прехвърлям имената в указателя. На екрана се появи името и телефонният номер на Джени. Поставих пръста си върху бутона за набиране. Ужасно ми се искаше да го натисна и отново да чуя гласа й, да поговоря с нея, но се сетих, че сега в Англия е рано сутринта, а дори и да й се обадех, какво щях да й кажа? Вече си бяхме казали всичко.