Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 26

— Извинявай, че закъснях, отдавна ли ме чакаш? — попитах аз.

Той се изправи и прибра бележника в задния джоб на панталона си.

— Току-що дойдох. Сам е в колата.

Беше паркирал точно срещу хотела. На предната седалка седеше хубава жена на около трийсет години, с дълга, светлоруса коса. Докато се намествах на задната седалка, тя се обърна да ме поздрави. Ръцете й лежаха върху издутия корем.

— Здрасти, Дейвид, радвам се да те видя отново.

— Аз също — отвърнах съвсем искрено.

Има хора, с които мигновено се чувстваш комфортно, и Сам беше един от тях. Имах чувството, че я познавам от години.

— Как си?

— Ами гърбът ме боли, краката — също, а за останалото да не ти разправям. Но като изключим това, няма от какво да се оплача — каза тя и се усмихна искрено.

Сам беше щастливка, бременността не й създаваше никакви проблеми. Направо пращеше от здраве и беше ясно, че въпреки всички малки неудобства бременността я изпълва с радост.

— Бебето е доста палаво напоследък — обади се Пол, запали колата и се вля в движещия се трафик. — Непрекъснато повтарям на Сам, че това е сигурен признак, че ще е момиче, но тя не ми вярва.

И двамата с Пол не бяха пожелали да им кажат какъв е полът на бебето. Сам твърдеше, че иначе няма да е изненада.

— Момичетата не са така буйни. Сигурна съм, че ще е момче.

— Обзалагам се на каса бира, че грешиш.

— На каса бира? Нищо друго ли не ти дойде наум? — възкликна тя и се обърна към мен за подкрепа. — Кажи, Дейвид, може ли да се обзалага на такова нещо с една бременна жена?

— Много хитро от негова страна. Дори и да загуби, пак той ще изпие бирата.

— Очаквах от теб да ме подкрепиш — запротестира Пол.

— Дейвид е твърде умен за това — не му остана длъжна Сам.

Започнах да се отпускам, докато ги слушах да се заяждат шеговито един с друг. Чувствах се добре, като ги виждах толкова щастливи, но трябва да призная, че усетих и мъничко завист. Изпитах съжаление, когато Пол паркира колата и краткото ни пътуване завърши.

Намирахме се в Стария град, който някога е бил индустриалният център на Ноксвил. Все още се виждаха някои от старите фабрики и складове, но тази част от града бе претърпяла значителна промяна и промишлените сгради бяха отстъпили място на барове, ресторанти и жилищни кооперации. Пол паркира близо до ресторанта, където беше събирането. Заведението се помещаваше в стара тухлена постройка, чието огромно пространство сега беше запълнено с маси и жива музика. Вътре имаше доста хора и ние трудно си проправихме път към голямата маса до прозореца, където се бяха събрали всички поканени. Ако се съдеше по полупразните бирени чаши и веселото настроение, повечето бяха тук от доста време. За момент се почувствах неудобно и съжалих, че съм дошъл.

След това ми направиха място да седна и вече нямаше как да си тръгна. Представиха ми всички гости, но забравих имената им още в момента, в който ги чух. Единственият човек, когото познавах, освен Пол и Сам, беше Алана, съдебномедицински антрополог, която днес във Фермата ми бе казала къде е Том. До нея седеше тъмнокож мъж, за когото предположих, че е съпругът й, но всички останали студенти и служители на факултета ми бяха напълно непознати.