Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 29

— Знаеш ли колко е часът?

Стреснах се, когато чух гласа до себе си. Намирах се на едно тъмно място, където светлината на уличните лампи не достигаше, и единственото, което виждах от мъжа срещу мен, беше горящият връх на цигарата му. Твърде късно осъзнах, че улицата беше напълно пуста. Глупак. Измина толкова път, за да вземат накрая да те ограбят.

— Десет и половина — отговорих аз и напрегнах мускулите си в очакване на нападението.

Но мъжът само кимна в знак на благодарност, продължи нататък и изчезна в тъмнината. Потреперих, но не само заради хладния влажен повей откъм реката.

С облекчение забелязах жълтите светлини на таксито, което се зададе по безлюдната улица. Махнах му да спре и то ме откара в хотела.

Най-ранният ти спомен е котката.

Сигурно е имало и други преди това, но този е най-яркият и ти често се връщаш към него, отново и отново. Толкова е жив, че и досега чувстваш топлината на слънцето по гърба си, виждаш сянката си по земята, докато се навеждаш.

Почвата е мека и се копае лесно. Ровиш в земята с парче от оградата. Боядисаното в бяло дърво е меко, защото е започнало да гние. Спираш за малко, за да усетиш миризмата на влажната пръст, изпитваш безпокойство, но и все по-силна възбуда. Знаеш, че не трябва да правиш това, но любопитството ти надделява. Дори и тогава в главата ти се въртяха въпроси, толкова много въпроси, на които нямаше отговор.

Съвсем скоро дървото се удря в нещо, заровено в земята. Махаш последните бучки пръст и усещаш, че миризмата се засилва. Най-накрая я виждаш — картонената кутия, която е започнала да се разлага.

Когато се опитваш да я вземеш, мокра и натежала, тя буквално се разпада в ръцете ти. Бързо я връщаш на мястото й. Попиташ неуверено капака и усещаш стягане в гърдите. Страх те е, но вълнението е по-силно.

Много бавно отваряш кутията за обувки.

Котката се е превърнала в мръсна рижава топка. Притворените й очи са бледи и безжизнени и приличат на спаднали балони след купон. В козината й пълзят насекоми, а бръмбарите се разбягват от светлината. Гледаш в захлас как един дебел червей се измъква от ухото й. Взимаш пръчка и побутваш с нея котката. Нищо не се случва. Мушкаш я още веднъж, този път по-силно. Отново нищо. В съзнанието ти изплува дума, която си чувал и преди, но досега не си разбирал истинското й значение.

Смърт.

Спомняш си котката такава, каквато беше преди — дебел мъжки с големи нокти и лош нрав. А сега е… нищо. Как е възможно онова пъргаво животно да се превърне в кълбо разлагаща се козина? Въпросът изпълва цялото ти съзнание, разбираш, че е прекалено сложен за теб. Навеждаш се към котката с чувството, че ако се взираш в нея достатъчно дълго, ще откриеш отговора…