Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 24

— Не трябва да се натоварваш и да се катериш по баирите — казах му аз.

— Няма да започна да се държа като инвалид — отвърна той троснато. — Взимам си лекарствата, така че всичко е под контрол.

Не му вярвах, но усетих, че трябва да отстъпя. Известно време пътувахме мълчаливо, като и двамата бяхме наясно колко много неща оставаха неизказани. Зад нас се приближи кола, чиито силни фарове осветиха вътрешността на нашата.

— Ще ми помогнеш ли при прегледа утре? — попита Том.

Утре тялото щеше да бъде откарано в моргата на Университетския медицински център в Ноксвил. Центърът по съдебномедицинска антропология разполага със свои собствени лаборатории, които, колкото и да е странно, се намират в сградата на стадион „Нейланд“ в Ноксвил, но се използват повече за научноизследователска работа, отколкото за полицейски разследвания. БРТ също има своята лаборатория в Нешвил, но в случая най-удобно беше да се използва моргата на Медицинския център. При други обстоятелства бих подскочил от радост, ако ми се удаде възможност да помагам на Том, но този път се поколебах.

— Не съм сигурен, че ще се справя.

— Глупости — гласът на Том прозвуча необичайно рязко. — Виж какво, Дейвид, знам, че напоследък доста неща ти се струпаха на главата, но ти дойде тук, за да се помъчиш да си стъпиш на краката. А най-добрият начин за това е да се заловиш за работа.

— А какво ще каже Гарднър? — попитах несигурно аз.

— Понякога Дан е малко по-остър с хората, които не познава, но цени високо добре свършената работа. Освен това не ми е необходимо позволението му, за да извикам някой да ми помага. Обикновено викам някой от студентите си, но сега бих предпочел да работя с теб. Освен ако, разбира се, ти не искаш да работиш с мен…

Аз самият не знаех какво искам, но не можех да му откажа.

— Добре, щом си сигурен, че няма да има проблеми.

Доволен от отговора ми, Том насочи цялото си внимание към пътя. Изведнъж колата зад нас почти се залепи за нашата и Том замижа, заслепен от отражението на светлините в огледалото. Беше само на около метър зад нашата и по високо разположените фарове можеше да се предположи, че е пикап или малък камион.

— Какво, по дяволите, прави този идиот? — ядоса се Том.

Той намали и се дръпна плътно вдясно, за да даде възможност на другия да го задмине. Онзи обаче също намали и продължи да се движи плътно зад гърба ни.

— Добре, изпусна си шанса — измърмори Том и отново натисна газта.

Другата кола продължи да ни следва. Обърнах се и се опитах да разбера какво е това, което ни преследва, но силната светлина ме заслепи и не успях да видя нищо през задното стъкло.

Чу се изсвирване на гуми и фаровете на колата зад нас изведнъж се насочиха встрани. Успях да зърна само черните прозорци на пикапа, който ни задмина със силно ръмжане. Колата ни леко се залюля от въздушното течение, после видяхме червените светлини на автомобила, който бързо се отдалечи в мрака.

— Тъп селянин! — изруга Том.

Включи CD-плейъра и през оставащия път към града ни съпровождаше мекият глас на Чет Бейкър.