Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 165

Едва когато отместих поглед от масата, видях, че едната стена бе цялата покрита със снимки.

Йорк си бе направил колаж, черно-бели образи на лица в предсмъртна агония, точно като онези, които бях видял в дома му. Бяха толкова много, че човек не можеше да ги обхване с поглед — мъже и жени на всякаква възраст, от всякакви етнически групи. Все едно гледахме някаква извратена изложба. Краищата на някои от тях бяха подвити, а други бяха пожълтели от времето. На един рафт имаше натрупани портфейли, бижута и портмонета от жертвите, захвърлени така небрежно, както и животът на собствениците им.

Изведнъж нещо мъхнато и лепкаво се отърка в лицето ми. Отскочих и за малко да съборя един стол, когато разбрах, че не беше просто мухоловка. За нея се бе залепило едно водно конче, което бе все още живо и продължаваше да пърха. В опитите си да се освободи обаче само се омотаваше още повече в лепкавата лента. Забелязах, че из цялата кухня висяха мухоловки, покрити с безброй мъртви мухи и други насекоми. Йорк не си бе правил труда да ги свали от тавана, просто бе закачал нови, докато почти не бе останало празно място.

Пол отиде до печката, където лежеше нож с голямо острие. Взе го и без да каже дума, ми подаде гредата. Стори ми си тънка и изгнила, но въпреки това не я хвърлих.

В кухнята имаше две врати. Пол се опита да отвори първата, но тя се бе изкривила от времето и заяде. Той я блъсна с рамо и я разби. Залитна навътре и се сблъска с един белезникав труп, който висеше от тавана.

— Господи!

Той отстъпи назад с препъване. Но това беше труп на прасе, разрязано на две по дължина и закачено на кука за един от задните крака. Помещението беше с големината на шкаф и представляваше нещо като едновремешен зимник, но миризмата на развалено месо и безбройните мухи показваха, че вътре не е достатъчно студено. По полиците имаше парчета месо, увити в найлонови торби, а главата на прасето бе поставено в голяма, омазана с кръв чиния, подобно на жертвен дар.

Зъби и кръв от прасе. Йорк не обичаше да прахосва нищо.

Дишайки тежко, Пол замръзна за момент при вида на гледката, после се насочи към другата врата. Тази се отвори лесно и аз въздъхнах шумно, като видях, че води към тясно стълбище, което се губеше надолу в мрака.

След това видях инвалидния стол.

Беше очукан и издраскан и в полумрака забелязах, че по седалката има мокри петна. Спомних си какво ми бе казала Джейкъбсън за следите от кръв в линейката и погледнах към Пол с надеждата той да не ги е видял. Само че беше.

Той се спусна надолу по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж.

Последвах го, въпреки че стъпалата скърцаха и се клатеха. В дъното имаше тесен тъмен коридор. Единствената светлина се процеждаше през закованите френски прозорци — същите, които се бяхме опитали да отворим отвън. Санаториумът беше построен върху хълм и на практика това бе приземният етаж. Тук миризмата на разлагаща се плът беше много силна, по-силна дори от тази в градината. Коридорът бе съвсем празен, само в дъното му се виждаше една врата с месингова табелка, на която пишеше Балнеолечебница.