Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 167

Бяхме намерили Сам.

24

Не можех да дишам. Макар да знаех, че Сам вероятно е вече мъртва, че Йорк няма никаква причина да я остави да живее, съзнанието ми отказваше да приеме изцяло този факт.

Сграбчих Пол, който понечи да се втурне вътре.

— Недей…

Бях видял снимките на жертвите на Йорк. Пол не трябваше да вижда Сам така. Той се помъчи да се измъкне от ръцете ми, но после краката му се огънаха. Направи колеблива стъпка назад и се свлече до стената.

— Сам… О, боже!

По-бързо. Изведи го оттук. Беше се отпуснал на пода и приличаше на счупена играчка. Опитах се да го изправя на крака.

— Хайде. Трябва да вървим.

— Тя беше бременна. Искаше момче… О, боже!

Имах чувството, че някой ме е стиснал за гърлото. Не можехме да останем тук, докато не разберем със сигурност къде е Йорк.

— Ставай, Пол. Вече не можеш да й помогнеш…

Той изобщо не ме чуваше. Отново се опитах да го изправя, но изведнъж в малката стая настъпи мрак. Обърнах се и видях, че вратата зад нас се бе затворила. Бутнах я бързо, очаквайки да видя Йорк. Нямаше го, но когато слабата светлина от коридора достигна до тялото на Сам, видях нещо друго.

Нещо сребърно проблясваше сред разрошената руса коса.

С болезнено свито сърце пристъпих към купчината трупове. Махнах косата и стягането в гърдите ми стана още по-силно. Видях познатото лице и се олюлях. О, Боже!

Чух как зад мен Пол плаче.

— Пол…

— Аз я предадох. Трябваше…

Стиснах го за рамото.

— Чуй ме, това не е Сам!

Той вдигна обляното си в сълзи лице.

— Не е Сам — повторих аз и пуснах рамото му.

Сърцето ми се късаше, когато му казах:

— Това е Самър.

— Самър?

Отдръпнах се, а той се изправи на крака. Приближи се предпазливо до тялото, като че ли не вярваше на очите си.

Но обиците по ушите и носа бяха достатъчно доказателство, че това не е жена му. Стоеше с ножа в ръка и гледаше изрусената коса, която ни бе заблудила. Самър лежеше по корем, с глава, извърната на една страна. Лицето й бе потъмняло от нахлулата в главата й кръв, единственото око, което се виждаше, бе зачервено, погледът — безжизнен.

Бях решил, че Самър отсъства, защото е разстроена от смъртта на Том. А всъщност Йорк бе отнел още един човешки живот.

Пол се разтрепери.

— Мили боже…

По лицето му се стичаха сълзи. Представих си какви чувства бушуват в него сега — облекчение, но и чувство за вина. И аз изпитвах същото.

Той мина покрай мен и излезе от стаята.

— САМ! САМ, КЪДЕ СИ?

Викът му отекна в покритите с плочки стени. Тръгнах след него.

— Пол…

Но той вече нямаше спиране. Стоеше в центъра на балнеолечебницата, стиснал ножа в юмрук.

— КАКВО СИ НАПРАВИЛ С НЕЯ, ЙОРК? — изкрещя той с разкривено от гняв лице. — ИЗЛЕЗ, ГНУСЕН СТРАХЛИВЕЦ!

Не последва отговор. Ехото заглъхна и тишината стана сякаш още по-страшна. Някъде в далечината като пулс на човешко сърце капеше някакъв кран.

След това чухме нещо. Звукът беше съвсем слаб, едва доловим.

Приглушен стон.

Идваше от една от съседните манипулационни. Пол се затича и блъсна вратата. По стената имаше електрически лампи, захранвани от батерии. Нито една не светеше, но през вратата навлизаше достатъчно светлина, за да видим неподвижната фигура в средата на стаята.