Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 163

Другата бе син джип „Крайслер“.

Как ни изигра само, помислих си е горчивина аз. Катастрофирал е съвсем близо дотук, но за да не претърсим местността, е продължил още няколко километра и едва тогава е зарязал линейката.

След това е откраднал колата и се е върнал.

Джипът беше паркиран до разкривени каменни стъпала, които водеха към покрита веранда. Двойната врата някога може да е изглеждала величествена, но сега бе порутена като всичко останало.

Едно открилата беше отворено.

Качихме се на верандата и оттам Пол грабна една греда, която се бе откъртила. През отворената врата се виждаше голямо мрачно фоайе и първите стъпала на широко стълбище. Пол бутна вратата и я отвори докрай.

В този момент телефонът ми иззвъня.

Звукът сякаш прониза тишината. Извадих го бързо от джоба си и видях, че е Гарднър. Господи, не сега! Натиснах бутона, да му отговоря. Сякаш измина цяла вечност, преди телефонът да спре да звъни.

Чух гласа на Гарднър, който глъхнеше на моменти:

— Хънтър, къде сте, по дяволите?

Нямах време да му отговоря. Нямаше време за нищо, защото в този миг някъде от вътрешността се чу задавен вик. Той бързо секна, но Пол заряза всяка предпазливост и се втурна напред.

— САМ! ДРЪЖ СЕ! ИДВАМ! — изкрещя той.

О, Господи! Нямах друг избор, освен да се втурна след Пол, без да обръщам внимание на гневните въпроси на Гарднър.

Вдигаш глава и се ослушваш. Ще дойдат съвсем скоро, имаш само няколко минути. Адреналинът ти е все така повишен, но вече си преодолял първоначалния шок. Когато ги чу пред френския прозорец, изненадата те парализира. Мислеше, че си успял да ги заблудиш, като остави линейката толкова далече, затова си позволи да се отпуснеш.

Беше сгрешил.

Отначало ти се прииска да избягаш, но знаеше, че няма полза. Наложи си да се успокоиш и да помислиш. Паниката постепенно отмина и ти разбра какво трябва да направиш. Можеш много повече от тях, никога не забравяй това. Много повече от когото и да било.

Все още можеш да обърнеш нещата в своя полза.

Въпреки това трябва да побързаш. Завързаната жена е вперила очи в теб, широко отворени и изпълнени с ужас. Трябва да внимаваш превръзката на устата й да не падне отново. Не трябва да й позволяваш да изкрещи пак, за не разберат къде си, поне засега. Докато се подготвяш, те изпълва усещане за огромна загуба. Не трябваше да става така, не и когато си толкова близо до целта… Но сега няма време за съжаления. Няма време за нищо.

Само за това, което трябва да направиш.

Довършваш започнатото и оглеждаш работата си. Разочарован си. Погледът вече не е вперен в теб, нито в каквото и да било друго. Слушаш как стъпките на натрапниците се приближават и дишането ти става тежко и накъсано. Нека дойдат. Вече почти приключи. Остава да свършиш още едно нещо и тогава изненадата им ще бъде пълна.

Избърсваш потта от челото си и посягаш към ножа.

23

Пол изтича през фоайето.

— САМ? САМ!

Виковете му отекнаха в голите стени. Отвътре санаториумът беше тъмен и празен, без абсолютно никаква мебелировка. Капаците на прозорците бяха затворени и през тях проникваха само отделни снопове светлина. Смътно усещах празнотата, разрухата, праха. Спуснах се след Пол, като продължавах да притискам телефона до ухото си.