Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 164

— Отговори ми, Хънтър! Какво става! — настояваше Гарднър.

Не чувах всичко, защото от време на време сигналът се губеше.

— Открихме Йорк — отговорих задъхано. — Намира се в един стар санаториум в подножието на планината, на около трийсет километра от мястото, където е оставил линейката. Има…

Не знаех как да опиша кошмарната градина. Започнах да обяснявам къде точно сме оставили колата, после млъкнах. От другата страна не се чуваше нищо.

— Гарднър? Гарднър!

Връзката беше прекъсната. Нямах представа колко от това, което му казах, беше чул и дали изобщо бе чул нещо, но нямах време да му звъня отново. Пол бе спрял в средата на фоайето.

— САМ! КЪДЕ СИ? САМ!

— Пол… — извиках аз и го хванах за ръката.

Той ме отблъсна.

— Вече знае, че сме тук! Чуваш ли ме, копеле мръсно? — изкрещя той е цяло гърло. — Чуваш ли ме? Идвам, Йорк!

Никой не отговори на предизвикателството му. В огромното като пещера фоайе се чуваше само запъхтяното ни дишане. В едната част подът беше силно наклонен — или термитите бяха прояли основите, или почвата се бе слегнала. Всичко наоколо беше потънало в прах. По стените висяха части от избелял тапет, перилата на някогашното великолепно стълбище в центъра липсваха и подпорите им стърчаха като разклатени зъби. Точно до него имаше старомоден асансьор, който за последно се бе движил преди десетки години. Металната му решетка беше ръждясала, а вътре бе пълен с боклуци. Миришеше на застояло и влага, на мухъл и изгнило дърво. И на нещо друго.

Макар и слабо, и тук се усещаше гадната сладникава миризма на разлагаща се плът.

Пол се затича към стълбите, стъпките му отекваха по дървения под. Стъпалата, които водеха към долния етаж, се бяха срутили и сега там зееше огромна дупка, пълна с отломки. Той понечи да тръгне нагоре, но аз го спрях. На една врата имаше надпис Служебен вход. По прашния паркет се виждаха отпечатъци от стъпки, които водеха към нея, както и следи от тънки гуми, като на велосипед.

Или на инвалиден стол.

Пол се затича към вратата и я отвори, като продължаваше да стиска гредата в ръцете си. Пред очите ни се разкри дълъг тъмен коридор. Единствената светлина идваше от малко прозорче в дъното.

— САМ! — изкрещя той.

Тишина.

В коридора имаше няколко врати. Пол се затича и взе да ги отваря с трясък една след друга. В някои от тях имаше само празни шкафове, други бяха пусти складови помещения, потънали в паяжини. Стигнахме до последната врата. Пол я отвори и аз премигнах на ярката светлина.

Беше голяма празна кухня.

Следобедното слънце се спускаше полегато през мръсните прозорци и осветяваше приглушено помещението, придавайки му вид на аквариум. В единия ъгъл имаше походно легло със смачкан спален чувал върху него. Откъм главата бяха заковани рафтове, направени от циментови блокчета и груби дъски, огънати под тежестта на старите книги, наредени върху тях. Върху голямата печка за дърва бяха струпани мръсни тенджери, а двата умивалника бяха пълни с неизмити чинии. В средата на стаята имаше изподраскана чамова маса. Чиниите бяха избутани в единия й край, за да има място за аптечката, от която висеше парче бинт. Изпитах дивашко задоволство, като си спомних за изкривения волан на линейката.