Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 162

Избута ме ядосано и се затича към ъгъла, където старата върба се бе подпряла на стената. Не исках да го оставям, но наистина трябваше да се свържа с Гарднър. Набрах номера му тичешком и за мое облекчение се оказа, че има сигнал, макар и слаб. Включи се обаче гласовата поща. Изругах. Нямах време да звъня на Джейкъбсън, Пол вече беше изчезнал между клоните на върбата. Опитах се запъхтяно да обясня къде се намирахме, затворих телефона и се затичах след него.

Отблизо разрухата на сградата бе очевидна. Дървото на облицовката беше омекнало и надупчено като медена пита. Сетих се за облака от дребни насекоми, с които водните кончета се хранеха, и за думите на Джош Талбот: Блатното водно конче има предпочитания към крилатите термити.

Тук те бяха открили термити в изобилие.

Но в момента трябваше да мисля за нещо много по-важно. Видях Пол да тича по буренясалата пътека покрай сградата. Дробовете ми щяха да се пръснат, но с последни усилия го настигнах и го дръпнах.

Той ме удари с лакът, при което пред очите ми се появиха звезди, но не го пуснах.

— Остави ме!

— Помисли малко, моля те! Ами ако е въоръжен?

Той се опита да се отскубне.

— Не ме интересува!

С всички сили се мъчех да го задържа.

— Ако Сам е още жива, това е единственият й шанс! Нима ще го пропилееш?

Последните ми думи имаха ефект. Безумието изчезна от очите му и той спря да се съпротивлява. Свалих предпазливо ръце от него.

— Няма да чакам, докато Гарднър дойде — каза той, дишайки тежко.

— Знам, но не можем просто да се втурнем. Нека не улесняваме Йорк, ако той е още вътре.

Усещах, че е готов да срути стените пред себе си, само и само да открие Сам, но все пак съзнаваше, че съм прав. Дори и вече да ни беше чул, Йорк не знаеше, че сме само двамата. Бог ни е свидетел, че нямахме особено преимущество, но ако ни усетеше, щяхме да загубим и това, което имахме.

Промъкнахме се до другия край на пътеката. Отначало се бяхме озовали пред задната част на сградата, а това тук беше предната. Пролетното слънце бе твърде ниско и не можеше да прехвърли високия покрив, затова всичко тънеше в сянка. Когато излязохме извън обсега на слънчевите лъчи, все едно нагазихме в студена вода. От тази страна дори дърветата изглеждаха по-мрачни — огромни борове и кленове, а не декоративни магнолии и храсти като отзад. Природата бе завзела пространството, където някога е имало градини, дърветата бяха преплели клони над калната алея и образуваха тъмен тунел, чийто край се губеше от погледа.

Близо до пътя имаше изкривена дъсчена табела. Буквите бяха добили призрачен, синкав цвят. Надписът оптимистично гласеше: Дишайте дълбоко! Сега сте в „Сидър Хайтс спа“! Сградата сигурно е била построена през 50-те и вероятно много скоро след това е била изоставена.

Но не и от Йорк.

На алеята бяха паркирани хаотично няколко коли, похитени заедно със собствениците си. Повечето очевидно стояха там от години, защото покривите и стъклата им бяха покрити със загнили листа и птичи курешки, но две от тях бяха по-чисти от останалите. Едната беше огромен черен пикап със затъмнени прозорци.