Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 161

Отстъпих бавно. Трупът лежеше полускрит в тревата. От него бяха останали само кости, покрити с мъх, между които беше покарала млада трева.

Чернокожо момиче, съвсем младо, помислих си автоматично аз. Мисълта се появи в главата ми тъкмо в момента, когато миризмата на разлагаща се плът надделя над аромата на магнолията.

Пол прошепнало мен:

— Боже господи…

Бавно вдигнах поглед. Водните кончета не бяха единствените обитатели на това място.

Градината беше пълна с трупове.

Лежаха в тревата, под дърветата, в ниските храсти. Много от тях представляваха само скелети сред зеленината, но други бяха по-скорошни и сред приличните на кожа черва и хрущяли се въдеха мухи и ларви. Нищо чудно, че нито една от предишните жертви на Йорк не е била открита.

Той беше създал своя собствена ферма за трупове.

Гласът на Пол трепереше:

— Виж, там има някаква къща.

От другата страна на езерото се издигаше малък, покрит с дървета хълм. Близо до върха, през клоните се виждаше покрив. Пол тръгна натам, но аз го дръпнах.

— Какво правиш?

Той се отскубна от ръката ми.

— Сам може да е там!

— Знам, но трябва да кажем на Гарднър…

— Ами кажи му — заяви той и се затича към къщата.

Изругах и извадих телефона си. Трябваше да съобщя на Гарднър, но в същото време не можех да оставя Пол да извърши някоя глупост.

Тръгнах след него.

Труповете бяха навсякъде. Не бяха подредени по някакъв признак, Йорк просто ги бе изхвърлил тук и ги бе оставил да се разлагат. Докато тичах през градината, забелязах водните кончета, които се носеха из въздуха и пикираха, без да обръщат внимание на смъртта наоколо. Едно от тях бе кацнало върху пръста на един скелет, с разперени нежни крила, красиво и някак неземно. Друго запърха пред лицето ми, но аз го прогоних с отвращение.

Трябваше да настигна Пол, който продължаваше да върви към постройката, която се издигаше като скала на склона на хълма. Беше на три етажа, с дървена фасада. Сега забелязах, че е прекалено голяма за къща и приличаше повече на хотел. Сигурно някога е била доста внушителна, но сега тънеше в разруха, разпадаше се като труповете в градината. Основите й бяха поддали и тя беше леко килната на една страна. По покрива зееха огромни дупки, а покритите с паяжини прозорци приличаха на безжизнени очи върху мръсната сива фасада. В единия й ъгъл, подпряна на сградата като стар пияница, стоеше стара плачеща върба, чиито клони се спускаха върху стените, сякаш искаха да прикрият разрухата.

Пол стигна до обраслата с плевели тераса, която опасваше цялата сграда. Изтича до закованите е дъски френски прозорци и започна да дърпа дръжките им. Прозорците не се отвориха, но тракането им наруши тишината в градината.

Стигнах до него и го дръпнах назад.

— Какво правиш? Господи, да не искаш да те убие?

Погледнах лицето му и разбрах отговора: вече не се надяваше да намери Сам жива. А ако тя не беше жива, му беше все едно какво ще стане с него самия.