Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 160
Саймън Бекет
— Следи от колела — каза Пол. — Щом е имало врата, значи оттук е минавал някакъв път. Може да е същият, по който дойдохме.
Ако беше така, значи пътят не е използван отдавна.
Миризмата на разлагаща се плът сега беше много по-силна, но никой от двама ни не я спомена. Просто нямаше нужда. Пол прекрачи падналата мрежа и хвана една от дъските. Чу се пукот и изгнилото дърво остана в ръцете му.
— Чакай, трябва да съобщим на Гарднър… — започнах аз и посегнах да извадя телефона си.
— И какво ще му кажеш?
Той откърти с пъшкане още една дъска.
— Мислиш ли, че ще зареже всичко и ще хукне насам само защото сме помирисали нещо умряло?
Започна да рита една дъска, докато тя се счупи, после хвана друга и я изтръгна с трясък от упорития пирон, който я държеше. От другата страна на оградата се подаваха храсти, които не ни позволяваха да видим какво има по-навътре. Пол откърти последните парчета дърво и ми хвърли бърз поглед.
— Не е необходимо да идваш с мен.
Започна да се провира през оградата. След секунди само разлюлените клони на храстите показваха къде беше стоял.
Поколебах се — никой нямаше представа къде сме, а само Господ знаеше какво има зад оградата. Но не можех да оставя Пол сам.
Промуших се през дупката и тръгнах след него.
Сърцето ми подскочи, когато нещо ме дръпна за сакото. Започнах панически да се дърпам, после видях, че съм се закачил на един пирон. Освободих се и продължих нататък. Храстите растяха плътно един до друг. Пред себе си чувах как Пол си пробива път през тях. Мъчех да предпазя с ръка лицето си от клоните, които ме шибаха, като едновременно гледах да не изоставам много.
В един момент се озовах на открито и почти се блъснах в Пол.
Намирахме се в огромна градина или нещо, което някога е било градина, а сега бе пущинак. Декоративните храсти и дървета бяха подивели, сраснали се едно в друго в борбата си за пространство. Стояхме в сянката на огромна магнолия, чиито восъчнобели цветове издаваха сладникав аромат. Точно пред нас се извисяваше една стара жълта акация с дебели клони, обсипани с тежки цветове.
Под нея имаше изкуствено езеро.
Вероятно някога се е намирало в центъра на градината, но сега водата в него беше застояла и зловонна. По бреговете му бе избуяла тръстика, която караше водата постепенно да отстъпва, а мътнозелената вода бе покрита с мръсна пяна. Над нея се носеше облак от дребни насекоми, които приличаха на прашинки на слънчевата светлина.
С тях се хранеха водните кончета.
А те бяха десетки. Стотици. Въздухът трептеше от махащите им крилца. Тук-там се виждаха блестящите цветове на някакъв друг, по-дребен вид, но господари бяха покритите с тигрови шарки блатни водни кончета. Очите им блестяха като сапфири, докато те се стрелкаха из въздуха, сякаш изпълняваха сложни балетни фигури над водата.
Пристъпих, за да ги огледам по-добре, и чух как нещо изпука под крака ми. Погледнах надолу и видях една бледозеленикава пръчка в тревата.
