Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 159

За малко да се предам и да се върна в колата, признавайки, че съм хукнал да гоня вятъра. Тогава обаче в съзнанието ми изплуваха думите на Том: Имаш силна интуиция, Дейвид. Трябва повече да й се осланяш.

Въпреки всичките ми съмнения, инстинктът ми подсказваше, че съм попаднал на нещо важно.

— Дай ми само още една минута.

Клоните над мен прошумоляха, когато вятърът ги разклати, а после отново настъпи тишина. Приближих се до един изгнил ствол на дърво и се покатерих върху него. Беше покрит с гъби, големи като чинии. От тази височина не се виждаше почти нищо, само пътеката, по която бяхме дошли, и дърветата наоколо. Точно се канех да сляза, когато вятърът отново раздвижи клоните над мен.

И тогава я долових.

Слабата сладникава миризма на разлагаща се плът.

Обърнах лице по посока на вятъра.

— Усещаш ли…?

— Да.

Гласът му бе напрегнат. Познавахме тази миризма толкова добре, че не бихме могли да я сбъркаме. След това вятърът спря и въздухът отново се изпълни с обичайния мирис на гора.

Пол се заоглежда трескаво наоколо.

— Разбра ли откъде идва?

Посочих към хълма, откъдето ми се стори, че повя вятърът.

— Мисля, че оттам.

Пол пое мълчаливо през гората. Хвърлих последен поглед към колата и тръгнах след него. Придвижвахме се трудно — нямаше нито пътека, нито дори следа, а и не бяхме облечени подходящо. Клоните ни деряха, докато с мъка си проправяхме път по неравния терен. Заради храсталаците бе почти невъзможно да се движим по права линия. Известно време използвахме колата като ориентир, но след като тя изчезна от погледа ни, разчитахме само на интуицията си.

— Ако навлезем още по-навътре, ще се загубим — казах задъхано аз. — Няма смисъл да се мотаем, без да знаем къде отиваме.

Пол спря, за да откачи сакото си от един клон, и огледа дърветата около нас. Беше прехапал устни и дишаше тежко от усилието. Колкото и отчаяно да му се искаше да открие някаква следа, която би го отвела при Сам и Йорк, той съзнаваше не по-зле от мен, че миризмата може да идва от трупа на някое животно.

Но преди някой от нас да каже каквото и да е, клоните наоколо отново се разлюляха. Този път миризмата беше по-силна. Спогледахме се.

Ако беше труп на животно, то трябва да е било много едро.

Пол вдигна шепа борови иглички, подхвърли ги във въздуха, за да види в каква посока ще ги отнесе вятърът.

— Натам.

Тръгнахме отново, този път значително по-сигурни. Миризмата на разложение вече се усещаше дори без повея на вятъра. Не ти трябва детектор, за да усетиш тази миризма, Том. И като потвърждение на това, че се движим в правилната посока, нещо проблесна пред очите ми. Между дърветата пред нас се появи водно конче.

В този момент видяхме оградата.

Полускрита зад ниските борове и храсталака, се издигаше дъсчена ограда, висока около два метра и половина, с бодлива тел над нея. Дъските бяха изгнили, а пред тях беше опъната стара мрежа, ръждясала и увиснала на места.

Пол беше като зареден като с трескава енергия, докато си пробивахме път покрай оградата. Малко по-нататък имаше нещо като врата, оградена от две каменни колони, между които бяха заковани дъски. Земята пред тях беше обрасла с растителност, но все още се забелязваха две успоредни бразди.