Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 158
Саймън Бекет
Не довърших мисълта си, чувствах се неловко.
— Извинявай — казах аз и се запътих обратно към колата.
И тогава видях нещо синьо да проблясва сред зеленината.
— Ето там — посочих аз, а сърцето ми биеше до пръсване. — До падналия бор.
Водното конче прелетя на зигзаг на фона на петната слънчева светлина. Очите му светеха като неонови. Сред дърветата видях още много, като че ли бяха избрали точно този момент да се появят.
— Виждам ги — Пол навлезе в гората и започна да премигва, сякаш се събуждаше от сън. — Мислиш ли, че това е важно?
Каза го много предпазливо, но в гласа му се долавяше умолителна нотка. В момента се мразех за това, че вероятно му давах напразни надежди. Независимо от присъствието на блатните водни кончета тук, Йорк не би оставил трупа на Харпър толкова близо до пътя. А дори и да беше, не знам как откритието ми щеше да помогне на Сам. Въпреки това знаехме, че Йорк е тръгнал с линейката в тази посока, а сега видяхме и водните кончета. Не вярвах да е чисто съвпадение.
А може би беше.
— Талбот каза, че обичат застоялата вода, нали така? — попита Пол с вълнение, породено от отчаяна надежда. — Може би наблизо има някакво езеро или басейн. Имаш ли карта в колата?
— Да, но тя не включва планината.
Той прокара пръсти през косата си.
— Наблизо трябва да има нещо! Може би бавна река или поток…
Искаше ми се да не бях споменавал нищо. Планината се простираше на повече от половин милион акра. Доколкото знам, водните кончета мигрираха и в момента може би бяха на десетки километри от мястото, където се бяха излюпили.
И все пак…
Огледах се и малко по-надолу забелязах някакъв черен път.
— Защо не видим накъде води? — предложих аз.
Пол кимна — беше готов да се вкопчи и в най-малката надежда. Отново се почувствах виновен, защото знаех, че в момента сме като удавниците, които се хващат за сламка. Върнахме се при колата и взех водното конче от предното стъкло. Пуснах чистачките и водата отми останките от него, все едно никога не го е имало.
Поехме по черния път, който се виеше покрай дърветата. Дори чакъл не беше насипан, затова карах много бавно по калния коловоз. Клоните на дърветата и храстите се блъскаха в прозорците на колата. Шубракът ставаше все по-гъст, докато накрая бях принуден да спра. Пътят пред нас бе напълно непроходим, кленовете и брезите са бореха за пространство с гъстите лаврови храсти. Докъдето и да водеше, по-нататък не можехме да продължим.
Пол отчаяно удар с юмрук по таблото на колата.
— По дяволите!
Едва отворих вратата, защото храсталаците я притискаха. Двамата излязохме. Огледах се с надеждата да зърна още някое блатно водно конче, което да ми подскаже, че не си губим времето. Но пустата гора като че ли ми се присмиваше.
Пол гледаше горската стена пред нас, привел рамене в знак на поражение. Надеждата, която за миг се бе разгоряла в него, бе угаснала.
— Безсмислено е — по лицето му бе изписано пълно отчаяние. — Това е на километри разстояние от мястото, където Йорк е оставил линейката. Съвсем близо сме до завоя, където е станала катастрофата. Само си губим времето.
