Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 157

Саймън Бекет

Не мога да определя в кой момент почувствах, че нещо не е наред. Усещането се появи съвсем неочаквано. Първо настръхна кожата по ръцете ми, после почувствах същото и по врата. Като че ли безпокойството ми чакаше само това, защото изведнъж прерасна в трескаво очакване. Какво става? Какво не е наред? Нямах никаква представа. Пол мрачно мълчеше. Пътят пред нас бе съвсем пуст, изпъстрен със слънчеви петна и сенки от дърветата. Погледнах в огледалото — зад нас нямаше никой. Отвсякъде ни заобикаляше гора. Странното усещане обаче не си отиваше. Погледнах отново в огледалото и подскочих, когато нещо се блъсна в стъклото пред мен.

Едно огромно насекомо се бе размазало там, със сплетени крака и крила. Вперих поглед в него, а очакването ми непрекъснато нарастваше. Без да се замисля, набих спирачки.

Пол протегна ръце към таблото на колата, но коланът му го задържа. Изгледа ме недоумяващо, когато спирачките изсвириха и колата спря.

— Господи, Дейвид!

Огледа се и се опита да разбере защо спряхме.

— Какво става?

Не му отговорих. Стисках волана, а сърцето ми се блъскаше в гърдите. Все още не можех да откъсна поглед от предното стъкло. Водното конче беше много голямо, почти колкото пръста ми. Беше доста смачкано, но ясно личаха тигровите шарки по гръдната му част. А очите просто не можеха да се сбъркат, както бе казал Джош Талбот.

Електриково сините очи на Epiaeschna heros.

Блатното водно конче.

22

Включих на задна, а Пол ме гледаше така, сякаш се бях побъркал.

— Какво има? Какво видя?

— Не съм сигурен.

Извърнах се на седалката и се загледах през задното стъкло. Докато се движех назад, огледах горите от двете страни на пътя. Талбот беше казал, че блатното водно конче обича влажни гористи места. Сред многото насекоми между дърветата бях забелязал да проблясва нещо синьо, но бях прекалено разсеян, за да му обърна внимание. Само погледнете очите му! Направо са невероятни! В слънчев ден се забелязват от километър…

Прав беше Талбот.

Спрях отстрани на пътя, оставих мотора да работи и отидох до дърветата. Обгърна ме зелената тишина на природата. Слънчевите лъчи проникваха между стволовете и клоните на дърветата и осветяваха туфите диви цветя, поникнали сред тревата.

Не видях нищо.

— За бога, Дейвид, ще ми кажеш ли какво става?

Пол също бе излязъл от колата и стоеше до отворената й врата. Усетих в устата си горчивия вкус на изчезващата надежда.

— Това на стъклото на колата е блатно водно конче. Същото като ларвата, която открихме в ковчега на Харпър. Стори ми се, че…