Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 156

Погледнах към катастрофиралата линейка. Беше оставено на видно място, само на няколко метра от гъсти лаврови храсти.

— Йорк не е положил особени усилия да прикрие следите си.

— Не му се е налагало. Колите остават тук дни наред, докато собствениците им бродят из планината. Йорк е разчитал, че никой няма да потърси колата си поне до тази сутрин. Истински късмет е, че собственикът е открил липсата й толкова скоро.

Късмет. Досега не можехме да се похвалим с особен късмет.

— Можел е поне да я паркира така, че да не се вижда, че е блъсната.

Джейкъбсън сви уморено рамене.

— Вероятно е имал по-големи грижи. Трябвало е да вкара Саманта Ейвъри в колата, а това не е било никак лесно, ако е бил ранен. Линейката е била най-малкият му проблем.

Предполагам, че в това имаше логика. Единственото важно нещо за Йорк беше линейката да не бъде открита, преди да успее да стигне там, закъдето бе тръгнал. След това нямаше никакво значение дали ще я намерят.

— Смятате ли, че е се е насочил към междущатската магистрала? — попитах аз.

— Поне така изглежда. Тя е само на няколко километра оттук, а щом излезе на нея, може да навлезе по-дълбоко в планината, да завие на запад или да се отправи към друг щат.

— Значи в момента може да е навсякъде.

— Общо взето, да. — Тя погледна към Пол. — Трябва да го закарате обратно вкъщи. Така не помага на никого.

— Не трябваше да разбира за станалото от телевизията.

Тя кимна в знак, че приема деликатния ми упрек.

— Дан щеше да му се обади при първа възможност. Ако открием нещо, ще му съобщим веднага.

Направи ми впечатление, че каза ако, а не когато. Колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха шансовете да открием Сам.

Освен ако Йорк не пожелаеше да я открием.

Приближих до Пол, а Джейкъбсън се запъти към Гарднър. Пол стоеше самотен и отчаян до линейката, вперил поглед в нея, като че ли тя можеше да му каже къде се намира жена му.

— Трябва да тръгваме — казах му тихо.

Цялото желание за борба го беше напуснало. Той остана до линейката още секунда-две, после се обърна и тръгна с мен към колата.

Младият полицай го изгледа злобно, когато минахме край него, но Пол изобщо не го забеляза. Когато поехме обратно, той изцяло се затвори в себе си. Изминахме няколко километра и чак тогава проговори:

— Загубих я, нали?

Чудех се какво да му отговоря.

— Няма как да си сигурен.

— Напротив, сигурен съм. Ти също. — Думите се заизливаха: — Все се мъча да си спомня какво й казах, когато я видях за последен път. Но не мога. Непрекъснато се ровя в ума си, но не се сещам за нищо. Знам, че не за това трябва да се тревожа в момента, и все пак. Не мога да повярвам, че последния път, когато сме разговаряли, не сме си казали нищо важно. Как е възможно да не съм разбрал, че повече няма да я видя?

Винаги става така. Но не му го казах.

Той отново потъна в мълчание. Вперих поглед в пътя, бях като вцепенен. Мили боже, не позволявай това да се случи. Но то вече се бе случило и мълчаливите гори не предлагаха утеха.

Насекомите изскачаха пред очите ми, осветени от слънчевите лъчи, които бяха успели да преминат през короните на дърветата. Буболечките изглеждаха като малки точици в сравнение с огромните дъбове и борове, които са били на това място много преди да се родя. Малък водопад се спускаше през един процеп в отсрещния хълм и хвърляше бяла пяна над тъмните скали. Минахме покрай повалени стволове на дървета, покрити с мъх, покрай други, плътно покрити с увивни растения. Въпреки цялата красота всичко живо наоколо не спираше да се бори за оцеляването си. И не всяко успяваше.