Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 151

Саймън Бекет

— Видял ли е номера й? — попитах аз.

— Не, но е много по-лесно да се открие линейка със смачкана броня. Освен това поне знаем в каква посока е тръгнал Йорк.

Пол бе скочил от креслото си.

— Значи вече можете да блокирате пътищата?

Гарднър го погледна притеснено.

— Не е толкова просто.

— Защо да не е? За бога, толкова ли е трудно да се открие смачкана линейка, когато знаете в каква посока се движи?

— Да, защото катастрофата е станала преди пет часа.

Докато осмисляхме думите му, настъпи тишина.

— Шофьорът не е съобщил за инцидента веднага — продължи Гарднър. — Решил е, че линейката е истинска, и се е притеснил, че може да си навлече неприятности. Обадил се в полицията едва когато жена му го убедила да си потърси парите от застрахователя.

Пол бе вперил поглед в празното пространство.

— Преди пет часа?

Отпусна се обратно в креслото, сякаш краката му не го държаха.

— Все пак това е важна следа — настоя Гарднър, но Пол не го слушаше.

— Изчезнал е, така ли? — гласът на Пол бе равен и унил. — Вече може да е навсякъде. Сам може вече да е мъртва.

Никой не се опита да му противоречи. Погледна Гарднър така втренчено, че агентът сякаш потръпна.

— Обещайте ми, че ще го заловите. Не позволявайте на това копеле да му се размине. Обещайте ми поне това.

Гарднър гледаше, сякаш бе попаднал в капан.

— Ще направя всичко, което мога.

Докато изговаряше думите обаче, не посмя да погледне Пол в очите.

21

На следващата сутрин откриха линейката. По-голямата част от нощта прекарах в едно кресло, като на моменти задрямвах. Струваше ми се, че времето е спряло. Всеки път, когато се събудех, поглеждах часовника си и установявах, че са минали само няколко минути. Когато погледнах през прозореца и видях как първите лъчи на слънцето озаряват небето, почувствах, че времето отново започва своя ход.

Погледнах към другото кресло и видях, че Пол е съвсем буден. Изглеждаше така, сякаш цяла нощ не е помръднал. Изправих се, целият бях схванат.

— Искаш ли кафе?

Той поклати глава. Раздвижих врата и раменете си и се отправих към кухнята. Кафето бе оставено да се топли цяла нощ и въздухът бе изпълнен с миризма на изгоряло. Излях старото в умивалника и направих ново. Загасих лампата и застанах до прозореца. Светът навън постепенно изплуваше от сутрешния здрач. Видях очертанията на езерото отвъд къщите, бялата мъгла, която се носеше над тъмната му повърхност. Гледката щеше да е прекрасна, ако не беше полицейската кола, паркирана отвън, която бе като зловещо напомняне на фона на ведрото утро.

Стоях до прозореца в кухнята и отпивах от кафето си. Навън зачурулика птичка. Скоро към самотния й глас се присъединиха и други и над къщите се понесе птичи хор. Спомних си за мрачното предвещание на Джейкъбсън. Ако вече не я е убил, ще го направи преди изгрев-слънце. И точно в този момент, като по сигнал първите слънчеви лъчи озариха езерото.

Утрото обещаваше да бъде красиво.

Към осем часа пристигнаха първите телевизионни екипи и репортери. Името на Сам още не беше известно на медиите, но, както можеше да се очаква, и тази информация щеше скоро да изтече. Униформените полицаи не позволяваха никой да влиза в границите на имота, но съвсем скоро целият път бе задръстен от колите на телевизионните екипи.