Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 153

Запрати телефона в стената, където апаратът се разби и пластмасовите му части се посипаха по пода.

— Мили боже, не издържам повече! Какво да правя? Да седя тук и да чакам?

— Пол…

Но той вече бе тръгнал към вратата. Спуснах се след него и го настигнах, в антрето.

— Къде отиваш?

— Да видя линейката.

— Чакай малко. Гарднър…

— По дяволите Гарднър!

Той понечи да отвори вратата, но аз застанах пред него.

— Махни се от пътя ми, Дейвид!

— Спри за малко и ме изслушай. Ако излезеш сега, телевизионните екипи ще те преследват по целия път. Това ли искаш?

Думите ми го възпряха.

— Има ли някакъв път зад къщата? — продължих бързо, преди да е размислил.

— Пътят завива покрай къщата, но не мога…

— Ще взема моята кола. Репортерите няма да ме последват, само ще им отвлека вниманието. Ти излез през задната врата, мини през дворовете и ела до колата ми.

Разбра, че в думите ми има логика, и кимна неохотно.

— Дай ми няколко минути — казах аз и излязох, преди да е променил решението си.

Навън слънцето направо ме заслепи. Отправих се директно към колата, като се опитвах да не обръщам внимание на суматохата, която предизвика появата ми. Репортерите се спуснаха към мен с камери и микрофони, но вълнението им не трая дълго.

— Това не е Ейвъри — каза някой и всички се отдръпнаха.

Зададоха ми няколко вяли въпроса, но след като не им отговорих, интересът им съвсем се стопи. Отново насочиха вниманието си към къщата, а аз необезпокоявано се качих в колата и потеглих.

След няколко плавни завоя пътят обръщаше и извеждаше зад къщата на Сам и Пол. На улицата нямаше никой, освен Пол. Когато наближих, той изтича насреща ми. Отвори вратата на колата още преди да съм спрял.

— Върни се на главния път и тръгни към планината — нареди ми той запъхтяно.

Напуснахме жилищния комплекс без нито една от колите на репортерите да ни последва и излязохме на магистралата. Пътувахме мълчаливо, като изключим лаконичните напътствия на Пол. Огромните планини, които се извисяваха пред нас, бяха обвити в мъгла. Простираха се докъдето стига погледът и сякаш с необятността си отхвърляха възможността да бъдат претърсени.

Слънцето вече беше високо и печеше така, сякаш бе лято. След като изминахме няколко километра, трябваше да пусна чистачките, за да измия стъклото от мъртвите насекоми, полепнали по него. Напрежението в колата нарасна, когато наближихме полите на планината и минахме през Таунсенд. Недалеч от тук Йорк бе загубил контрол над колата и се бе ударил в едно дърво. На няколко километра от града видяхме висок дъб, ограден с полицейска лента. Минахме край него и забелязахме по кората белите следи, оставени от линейката, забила се в дървото. Пол впери мрачен поглед в дървото. Никой от двама ни не продума.

Няколко километра по-нататък Пол ми посочи една отбивка. Отклонихме се от магистралата и започнахме да се изкачваме в планината. Хълмовете се издигаха около нас, пътят лъкатушеше и ту влизаше, ту излизаше от сянката им. Срещнахме няколко коли, но ваканционният сезон още не бе започнал и движението не беше натоварено. Поляните бяха покрити с диви цветя — сини, жълти и бели цветове изпъстряха свежата млада трева. По всяко друго време красотата на Апалачите щеше да бъде поразителна, но сега имах чувството, че красивата картина жестоко ни се подиграва.