Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 150

— Можете ли да проследите откъде я е купил?

— Можем, но не виждам каква е ползата. Йорк сигурно е използвал кредитната карта на някоя от жертвите си, а дори и да не е, много се съмнявам, че това ще ни помогне да го открием. Той е прекалено умен, за да допусне такава елементарна грешка.

— А регистрационният номер? — сетих се аз.

— Работим по въпроса. Табелата се вижда на някои от снимките, но е доста зацапана. Може да е нарочно, но колата е опръскана с кал и отстрани, така че явно наскоро е минала през някакво кално място.

Припомних си думите на Джош Талбот, когато разпозна ларвата на водното конче, открита в ковчега. Блатното водно конче е разпространено не в бързотечащите потоци и реки, а в гористите местности, където има застояли води или езера.

— Сега поне имаме по-ясна представа какво търсим — продължи Джейкъбсън и прибра снимката в папката. — Дори без да знаем регистрационния номер, можем да разпратим описание на превозното средство. Ако не друго, поне ще стесним кръга на издирване.

Но не достатъчно. Йорк бе имал предостатъчно време, за да стигне там, накъдето се бе отправил. Дори ида не бе напуснал щата, имаше стотици квадратни километри планини и гори, в които лесно можеше да потъне.

Заедно със Сам.

Погледнах към Джейкъбсън и в очите й прочетох същата мисъл. Никой от двама ни не продума, но всеки знаеше какво мисли другият. Прекалено късно е. Колкото и да беше неуместно, внезапно си дадох сметка за близостта й, усетих мириса на тялото й под лекия парфюм. Неловкото мълчание ми подсказа, че в този момент и тя се чувства по същия начин.

— По-добре да отида при Пол — казах аз и се отдръпнах.

Тя кимна, но преди някой от нас да успее да каже каквото и да било, вратата на кухнята се отвори и влезе Гарднър. Трябваше само да погледна измъченото му лице, за да разбера, че нещо се е случило.

— Къде е доктор Ейвъри? — попита той Джейкъбсън, все едно аз изобщо не бях там.

— В хола.

Той излезе, без да каже и дума повече. Джейкъбсън го последва, заличавайки от лицето си всяка емоция. Когато ги тръгнах след тях, въздухът сякаш бе станал студен.

Пол стоеше така, както го бях оставил. Седеше прегърбен в креслото, а чашата с изстиналото кафе на масичката до него бе недокосната. Когато видя Гарднър, като че ли се стегна, като човек, който се готви да посрещне физически удар.

— Открихте ли я?

Гарднър бързо поклати глава.

— Още не. Но получихме сведения за катастрофа с линейка на магистрала 321, на няколко десетина километра източно от Таунсенд.

Името ми беше познато — малко, китно градче в подножието на планината.

Гарднър се поколеба.

— Информацията още не е потвърдена, но смятаме, че е Йорк.

— Катастрофа? Каква катастрофа?

— Линейката се е сблъскала с друга кола. Шофьорът й казва, че взела завоя с висока скорост и навлязла в неговото платно. И двете коли се завъртели, след което линейката се ударила в едно дърво.

— О, Господи!

— След това е потеглила отново, но според шофьора на лекия автомобил предната броня и поне един от фаровете са били смачкани. По звука, който е издавала, може да се предположи, че повредите са били сериозни.