Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 141

— Благодаря ти, но довечера няма да мога.

— Аха. — Той взе един силно оглозган гръден прешлен и започна да го върти между пръстите си. — Говорих с Дан Гарднър. Каза ми за човешката кожа, която снощи някой е оставил върху колата ти. Сподели ми също, че си изявил желание да помогнеш при залавянето на Йорк.

Едва ли можеше да се каже, че съм изявил желание, но се радвах, че Пол знае за това. До този момент се бях чудил каква част от истината да му съобщя.

— Или трябваше да се съглася, или да хвана следващия самолет за вкъщи.

Опитах се да звуча небрежно, но не се получи. Пол остави прешлена обратно на масата.

— Даваш ли си сметка в какво се замесваш? Не е необходимо да правиш това.

Напротив, необходимо е.

— Сигурен съм, че всичко ще е наред. Сега разбираш защо идеята за вечерята не е добра.

— Не трябва да оставаш сам точно в този момент. Освен това Сам ще се зарадва да те види — усмихна се той. — Вярвай ми, ако смятах, че има и най-малка вероятност да я изложа на риск, нямаше да те каня. Не твърдя, че Йорк не е опасен, но според мен не е толкова луд, че да предприеме нещо точно сега. Кожата върху колата ти вероятно е била празна заплаха. Големият му шанс е бил Том, но той не успя да се възползва от него.

— Надявам се, че си прав. И все пак нека отложим вечерята за по-добри времена.

— Както кажеш — въздъхна той.

След като Пол си тръгна, отново ме налегна чувство на униние. Дори ми се прииска да му се обадя и да кажа, че съм променил решението си. Пол и Сам обаче си имаха достатъчно други грижи. Не исках да им навличам неприятности.

Но трябваше да се досетя, че Сам няма да се откаже толкова лесно.

Седях в кафенето на болницата, правех се, че ям една безвкусна салата с риба тон, и се чудех какво да правя през останалата част от деня, когато телефонът ми иззвъня. Сам ме атакува директно.

— Какво не му харесваш на моето готвене?

— Сигурен съм, че готвиш превъзходно — казах с усмивка аз.

— Значи, тогава не ти допада компанията ми?

— И компанията е превъзходна. Наистина съм ти благодарен за поканата, но тази вечер не мога да дойда.

Никак не обичах да говоря уклончиво, но не знаех доколко Сам е запозната със ситуацията. Оказа се, че няма от какво да се безпокоя.

— Всичко е наред, Дейвид, Пол ми каза какво се е случило. Въпреки това ще ни е много приятно да ни дойдеш на гости. Разбирам, че си загрижен за нас, но не можеш да живееш под карантина, докато заловят този изрод.

Загледах се през прозореца. Хората минаваха покрай мен, всеки погълнат от своя живот и своите проблеми. Запитах се дали Йорк не се спотайва някъде сред тях и не ме наблюдава.

— Става въпрос само за няколко дни — казах аз.

— А ако ние бяхме изпаднали в същата ситуация? Ти щеше ли да ни отбягваш?

Не знаех какво да отговоря на това.

— Ние сме твои приятели, Дейвид — продължи Сам. — Знам, че се чувстваш ужасно, и в никакъв случай не трябва да оставаш сам.