Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 139

Вперих поглед в изстиналото си кафе и се опитах да говоря спокойно.

— Ако искате, можете да ме изхвърлите от разследването.

За втори път.

— Но няма да се върна в Англия, ако това имате предвид.

Това не беше демонстрация на излишна смелост. Най-малкото исках да остана за погребението на Том. Без значение какво щеше да се случи, нямаше да си тръгна, преди да се сбогувам с приятеля си.

Гарднър издаде брадичката си напред.

— Нещата не стоят точно така. Ако решим, че си тръгваш, значи си тръгваш. Дори ако се наложи да те закараме до самолета.

— Ами тогава сигурно ще трябва да го направите — отговорих аз остро и усетих, че лицето ми пламва.

Гарднър ми хвърли поглед, който ясно показваше, че с най-голямо удоволствие би ме завлякъл до самолета. След това дълбоко въздъхна.

— Честно казано, може би ще е най-добре за всички ни, ако си отидеш вкъщи — заяви той кисело. — Но не това имах предвид. Оставането ти има известни… преимущества. Тогава поне ще знаем къде да съсредоточим вниманието си.

Отне ми известно време, за да схвана какво имаше предвид. Бях толкова изненадан, че не успях да кажа нищо.

— Ще те държим под непрекъснато наблюдение — продължи Гарднър съвсем делово. — Няма да те изложим на абсолютно никакъв риск. Няма да те караме да правиш нищо, с което не си съгласен.

— А ако не съм съгласен с целия план?

— Тогава ще ти благодарим за помощта и ще те изпратим до самолета.

Колкото и да е абсурдно, в този момент ми идваше да се разсмея.

— И какъв избор имам? Мога да остана, но само ако се съглася да играя ролята на примамка, така ли?

— Изборът е изцяло твой — заяви категорично Гарднър. — Ако останеш, ще трябва да ти осигурим двайсет и четири часова охрана. Не можем да оправдаем такива разходи, когато можем просто да те изпратим вкъщи, където ще си в безопасност. Не и ако нямаме много основателна причина за това. Но решението е твое. Никой не ти извива ръцете.

Моментното облекчение, което бях изпитал, се бе изпарило. Гарднър грешеше — аз нямах избор. Ако си тръгнех. Йорк просто щеше да си избере друга жертва.

Не можех да допусна такова нещо.

— Какво трябва да направя?

В този момент балонът на напрежението се спука. По лицето на Гарднър се изписа задоволство, но изобщо не можех да преценя какво мислеше Джейкъбсън. За миг ми се стори, че очите й проблеснаха, но толкова за кратко, че може би си бях въобразил.

— Засега нищо. Просто се дръж както обикновено — отвърна Гарднър. — Ако Йорк те наблюдава, не искам да забележи някаква промяна. Той очаква да вземем предпазни мерки и ние няма да го разочароваме. Ще поставим охрана пред моргата и пред хотела, така че да я забележи. Но ще има и скрита охрана, за която той няма да знае. Нито пък ти.

Кимнах, все едно всичко това беше най-нормалното нещо на света.

— А колата ми?

— Приключихме с нея. Ще наредя да ти я докарат пред хотела. Все още уреждаме някои подробности, но от утре ще започнеш да се движиш навсякъде сам. Ще се държиш като турист, ще се разхождаш покрай реката и по пътеките, където можеш да станеш лесна плячка. Искаме да предоставим на Йорк възможност, на която да не може да устои.