Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 142
Саймън Бекет
Трябваше да прочистя гърло, преди да успея да й отговоря.
— Благодаря много, но не смятам, че идеята е добра. Не точно сега.
— Тогава хайде да сключим сделка. Защо не оставиш твоят човек от Бюрото за разследване да реши? Ако е съгласен с теб, тогава ще си останеш в хотелската стая и ще гледаш кабелна телевизия. Ако не е, идваш у дома за вечеря. Става ли?
Поколебах се.
— Добре, става. Ще му се обадя и ще видя какво ще каже.
Почти можех да чуя как се усмихва от другата страна на телефона.
— Ще ти спестя труда. Пол вече му се обадил и той казал, че не възразява.
Тя замълча и така ми даде ми време да осъзная, че съм паднал в капана.
— А, и моля те, кажи на Пол да купи на връщане малко гроздов сок, защото е свършил — добави тя сладко.
Не можах да сдържа усмивката си, докато затварях телефона.
На излизане от Ноксвил трафикът беше ужасен, но колкото повече се отдалечавахме от града, толкова повече се разреждаше. Следвах колата на Пол, като през цялото време се мъчех да не я изпусна от поглед насред натовареното движение. Пуснах радиото, като се надявах музиката да ме разсее и разтовари. Въпреки това бях неспокоен, на всеки няколко минути поглеждах назад, за да проверя дали някой не ме следи.
Преди да тръгнем, се обадих на Гарднър, не защото не вярвах на Сам, а защото предпочитах лично да разговарям с него.
— Няма проблем, стига да вземеш своята кола и да не тръгнеш да се разхождаш някъде сам — каза той.
— Значи, според теб, няма да изложа домакините си на риск?
Той въздъхна дълбоко. Усетих раздразнението в гласа му.
— Виж какво, Хънтър, искаме Йорк да види, че се държиш съвсем нормално. Което означава, че не трябва всяка вечер да седиш заключен в хотелската стая.
— Но нали ще изпратиш някой да ме следи?
— Остави това на нас. Казах ти, просто се дръж нормално.
Въпреки уверенията на Гарднър излязох от моргата през задната врата, вместо през главния вход, после обиколих няколко пъти болничния комплекс и се срещнах с Пол на друг изход, а не на този, през който обичайно си тръгвах. И все пак не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред. Докато карах зад Пол, на няколко пъти поглеждах в огледалото. Зад мен нямаше никакво превозно средство. Така и не разбрах дали агентите от Бюрото, или някой друг ме следваше.
Едва когато се влях във вечерния трафик по магистралата и станах част от моторния поток, се успокоих, че никой не ме следи.
На излизане от Ноксвил Пол спря пред един крайпътен магазин, за да купи гроздов сок, както му бе поръчала Сам. Предложи ми да го изчакам в колата, но аз не се съгласих. Влязох с него в магазина и купих бутилка червено вино от Напа Вали, надявайки се да подхожда на вечерята, която Сам бе приготвила. Докато вървях обратно към колата, усетих миризма на бензин и изгорели газове, но иначе вечерта беше прекрасна. Слънчевият залез бе окъпал в златисто вечерното небе, а покритите с гори склонове на Смоуки Маунтинс тънеха в пурпурен здрач.
Стреснах се, когато Пол изруга и се плесна по врата.
