Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 143

— Проклети гадини — измърмори той.

Двамата със Сам живееха в нов жилищен комплекс, който се намираше на юг от града, близо до едно езеро между Ноксвил и Рокфорд. Строителството в зоната още не бе завършено, но когато навлязохме по-навътре в комплекса, камарите пръст и дървен материал започнаха да отстъпват място на изваяни зелени площи и току-що засадени с цветя лехи. Покрай къщата им минаваше път, който заобикаляше цялото езеро и всеки имот, създавайки усещането за пространство и уединение. Макар и недовършен, комплексът беше добре планиран, с много дървета, зеленина и вода. Прекрасно място за живеене и за отглеждане на деца.

Пол влезе в алеята до къщата и паркира зад очуканата тойота на Сам. Аз оставих колата си на самия път.

— Още не сме завършили детската стая, затова, моля те, не обръщай внимание на бъркотията — извини се Пол, докато вървяхме по пътеката към къщата.

Едва сега се зарадвах, че приех поканата; от дни не се бях чувствал толкова добре. Къщата бе просторна, изнесена малко по-назад в сравнение с останалите, така че имаше по-голяма градина. Изненадващо, строителите бяха проявили здрав разум и се бяха постарали да не нарушават хармонията на околната среда, така че бяха запазили едно голямо красиво кленово дърво, което се издигаше в центъра на двора. Докато минавах покрай него, си помислих, че това е чудесно място за детска люлка.

— Пол! Чакай малко! — извика някой от съседната къща.

Една жена вървеше бързо през поляната към нас. Беше със загар и в добра форма, светлорусата й коса бе прибрана в сложен кок. Отначало ми се стори, че е на около петдесет години, но докато се приближаваше към нас, премислих и реших, че е около шейсетте, а после — около седемдесетте. Сякаш остаряваше с всяка измината крачка.

— О, чудесно — измърмори Пол, но си наложи да се усмихне. — Здрасти, Кенди.

Името беше прекалено сладникаво и младежко, но въпреки това й подхождаше. Тя се приближи към него и зае позата на застаряващ модел, който не осъзнава, че времето й е отминало.

— Толкова се радвам да те видя.

Заради прекалено белите й изкуствени зъби, докато говореше, се чуваше леко съскане. Когато сложи ръка на рамото му, видях, че е покрита със старчески петна и изпъкнали вени, а кожата бе кафява като на стари мокасини.

— Не очаквах, че ще се прибереш толкова рано. Как е Сам?

— Благодаря, добре. Беше фалшива тревога — каза Пол и се опита да ме представи. — Кенди, това е…

— Фалшива тревога? — По лицето й се изписа удивление. — О, боже, пак ли! Когато видях линейката, бях сигурна, че този път наистина ще ражда.

Като че ли в този момент времето спря. Усещах свежия мирис на тревата и цветята, първия нощен хлад, който изместваше топлината на пролетния ден. Само тежестта на бутилката вино в ръката ми все още обещаваше една приятна вечер.

И тогава всичко рухна.

— Каква линейка?

Пол изглеждаше повече объркан, отколкото притеснен.

— Ами онази, която дойде по-рано. Май беше към четири и половина…

Усмивката по изрисуваните устни на жената бавно се стопяваше. Тя вдигна ръка към гърлото си.