Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 135

Докато с любов лъскаш кожата, си казваш, че не трябва да се надяваш прекалено, но не можеш да отречеш трепета на очакването. Това чувство те спохожда винаги, преди да започнеш. Тогава всичко е възможно, а неуспехът е все още в бъдещето. Но този път усещането е различно. Много по-знаменателно.

Специално.

Поставянето на кожата върху стъклото на колата беше премерен риск, но си заслужаваше. Рано или късно щяха да разберат какво правиш, а е по-добре да стане както ти искаш, така ефектът ще е много по-голям. Все още ти контролираш играта, а това е най-важното. Когато разберат какво всъщност се случва, вече ще е твърде късно и тогава…

И тогава…

Но за това не смееш да мислиш. Не можеш да предвидиш нещата толкова надалеч. По-добре съсредоточи вниманието си върху това, което трябва да свършиш сега, върху непосредствената си цел.

Няма да чакаш още дълго.

Завърташ внимателно механизма и наблюдаваш как кожените каишки се изпъват, а колелата плавно се завъртат. В момента, в който зъбците им зацепват, се чува звук като от часовников механизъм. Със задоволство духваш върху тях и ги лъскаш за последен път. Отражението ти те гледа от металната повърхност, разкривено и неузнаваемо. Впиваш поглед в него и чувстваш известна тревога от мислите, които никога не изплуват на повърхността, след това го изтриваш с едно движение на парцала.

Няма да чакаш още дълго. Всичко е готово. Фотоапаратът е зареден и поставен на мястото си, чака само обекта. Униформата е изчеткана и изчистена. Е, не е наистина чиста, но на пръв поглед изглежда такава. А това ти стига.

Само трябва да подбереш подходящия момент.

19

На следващата сутрин седях в ресторанта на хотела и бавно допивах второто си кафе, когато се обади Гарднър.

— Трябва да поговорим.

Огледах виновно хората около мен — много добре си спомнях думите му да не излизам от стаята си. Сутринта си помислих дали да не поискам да ми донесат закуската горе, но в яркото слънчево утро това ми се стори нелепо. Ако Йорк можеше да ме отвлече от хотела посред бял ден, тогава наистина бях загазил.

— В ресторанта на хотела съм — казах аз.

Усетих неодобрението на Гарднър от другата страна на телефона.

— Стой там. След малко идвам — нареди ми той и затвори.

Отпивах от изстиналото си кафе и си мислех дали това не е последната ми закуска в Тенеси. От сутринта нямах настроение. Спах лошо и когато се събудих, усетих някаква тежест, която в първия момент не можех да си обясня. След това си спомних за смъртта на Том, а после и за човешката кожа, оставена на стъклото на колата ми.

Това определено не беше най-добрият начин да започнеш деня си.

Явно Гарднър не е бил далече, когато ми позвъни, защото пристигна само след двайсетина минути. Джейкъбсън беше с него, в перфектен вид, недостъпна както обикновено. Късното лягане изобщо не й се беше отразило, но ако нейната жизненост напомняше тази на Дориан Грей, то тогава Гарднър олицетворяваше портрет, зарязан на тавана. Агентът изглеждаше изморен, кожата на лицето му бе набраздена от бръчки.

Изглеждаше така, сякаш носеше по-голямо бреме от всички нас. Сигурно му тежаха не само разследването и служебният натиск да открие Йорк възможно най-скоро. Все пак Том беше и негов приятел.