Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 133

— От лабораторията се опитват да изчистят образите — обясни ми Джейкъбсън. — Не можем със сигурност да твърдим, че е Йорк, но височината и телосложението съответстват на неговите.

— Не ми показвате тези снимки само от любезност, нали?

— Не — отговори тя и ме погледна решително. — Според Дан, ако вие сте следващата мишена на Йорк, трябва да знаете как може да изглежда, в случай че се доближи до вас. Черните дрехи и шапката наподобяват някаква униформа. На бедрото му се забелязва нещо, което прилича на фенерче. Възможно е да се опитва да се представи за полицай, за някакво друго служебно лице или… Доктор Хънтър? Какво има?

Стоях с поглед, вперен в снимката, когато внезапно се спомних. Фенерчето…

— Охранител — промълвих аз.

— Моля?

Разказах й как преди няколко вечери на паркинга ме бе спрял един охранител.

— Най-вероятно няма нищо общо. Просто ме спря и ме попита какво правя там.

Джейкъбсън се намръщи.

— Кога стана това’?

Замислих се.

— Вечерта преди Ървинг да изчезне.

— Успяхте ли да го огледате?

— Държеше фенерчето насочено към лицето ми, затова изобщо не можах да го видя…

— Забелязахте ли нещо друго? Някаква особеност в говора му?

Поклатих глава.

— Нищо особено, освен… Гласът му звучеше някак… странен. Дрезгав.

— Все едно се е опитвал да го преправи?

— Възможно е.

— Споменахте ли на някого за това?

— Не, тогава не се замислих по въпроса. Вижте, сигурно е бил някой от служителите на охраната. Ако е бил Йорк, защо ме остави да си тръгна?

— Сам казахте, че това е станало вечерта преди професор Ървинг да изчезне. Може би тогава е имал други планове.

Не можах да отговоря нищо. Джейкъбсън прибра снимките в плика.

— Да се обадим на охраната на болницата и ще проверим дали е бил някой от техните служители. Междувременно, когато си тръгна, заключете вратата. Утре сутринта ще се свържем с вас.

— Значи трябва да чакам тук, докато някой от вашите хора ми се обади?

Изражението й отново бе станало каменно.

— Това е във ваш интерес, докато уточним как да действаме по-нататък.

Зачудих се какво има предвид, но не я попитах. Решенията взимаше Гарднър или някой над него, а не тя.

— Искате ли нещо за пиене, преди да си тръгнете? Не знам колко добре е зареден минибарът, но мога да поръчам кафе или…

— Не! — и двамата останахме изненадани от енергичността, с която изрече думата. — Благодаря, но трябва да се върна при Дан — добави тя по-спокойно.

Но червенината, която се разля по врата й, говореше друго.

Вече се бе отправила към вратата. Спря още веднъж, напомни ми да я заключа и излезе. Какво беше това? Запитах се дали не бе придала по-особен смисъл на поканата ми да пийнем нещо, но бях прекалено уморен, за да се тревожа за това.

Седнах на ръба на леглото. Струваше ми се невероятно, че са минали по-малко от двайсет и четири часа откакто научих за смъртта на Том. Исках да се обадя на Мери, но вече беше прекалено късно. Зарових глава в ръцете си. Господи, каква бъркотия! Понякога ми се струваше, че нещастието ме преследва навсякъде. Чудех се дали събитията ще се развият по същия начин, ако изобщо не бях идвал тук. Струваше ми се, че чувам думите на Том. Престани да се самобичуваш, Дейвид. Това щеше да се случи така или иначе. Ако искаш да обвиняваш някого, обвинявай Йорк. Той носи цялата отговорност.