Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 132
Саймън Бекет
Пристигнахме в хотела. Джейкъбсън намери място за паркиране близо до входа. Забелязах, че когато спря, хвърли бърз поглед в огледалото и огледа колите зад нас.
— Ще ви изпратя до стаята — заяви тя и се протегна, за да вземе от задната седалка кафявия плик, който й беше дал Гарднър.
— Няма нужда…
Джейкъбсън обаче вече излизаше от колата. Влязохме във фоайето на хотела. Тя беше цялата нащрек — погледът й пробягваше по лицата на хората около нас, сякаш търсеше потенциална заплаха. Забелязах, че държеше дясната си ръка близо до пистолета, скрит под сакото й. Част от мен отказваше да приеме всичко това на сериозно.
След това си спомних какво намерих върху стъклото на колата си.
Една възрастна дама ни се усмихна и ни намигна, докато излизаше от асансьора. Ясно ми беше какво си мисли.
Двамата с Джейкъбсън застанахме рамо до рамо в асансьора. Освен нас в него нямаше никой друг и усещах как напрежението се покачва с всеки изминал етаж. В един момент рамената ни леко се докоснаха и между тях се появи статично електричество. Джейкъбсън се отдръпна леко, само колкото да избегне допира ми. Когато вратата се отвори, тя излезе първа, сложи ръка върху пистолета на бедрото си и провери дали има някой в коридора. Стаята ми беше в далечния му край. Пъхнах картата в процепа и отворих на вратата.
— Благодаря, че ме придружихте.
Казах това с усмивка, но тя изглеждаше делова. Бариерата между нас, която за кратко бе изчезнала, докато пътувахме в колата, сега отново бе тук.
— Мога ли да огледам стаята ви?
Искаше ми се да й кажа, че няма нужда, но беше ясно, че само ще си загубя времето. Отдръпнах се и й направих път.
— Заповядайте.
Стоях до леглото, докато Джейкъбсън претърсваше стаята. Тя не беше особено голяма, така че не й отне много време да се убеди, че Йорк не се крие вътре. Все още държеше кафявия плик, който Гарднър й бе дал, и когато приключи с претърсването, се приближи към мен. Стоеше на известно разстояние, а лицето й, както обикновено, беше напълно безизразно.
— Дан иска да ви покажа това — заяви тя и отвори плика. — На пътя, близо до уличния телефон пред болницата, има охранителна камера. Иззехме записите, направени по времето, когато са позвънили на доктор Либерман.
Подаде ми купчина снимки. Бяха с лошо качество, но успях да разпозная улицата, на която се намираше телефонната кабина. На преден план се виждаха размазаните изображения на две коли и бялото квадратно тяло на една линейка. В долния край на снимките бяха отпечатани датата и часът.
Но повече ме заинтригува тъмната фигура, хваната точно в момента, когато се отдалечава от телефона. Качеството на снимката беше толкова лошо, че чертите изобщо не можеха да се различат. Главата бе наведена, а лицето приличаше на бял полумесец, скрит от тъмната козирка на шапката.
На другите снимки се виждаше почти същото — човек с приведени рамене и глава, който пресича пътя. На тези снимки фигурата беше дори още по-неясна.
