Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 130

Погледнах облечените в бяло хора, които в този момент обработваха колата ми. Прахът, който използваха за откриване на отпечатъци, бе скрил блясъка на боята и в момента колата изглеждаше като безжизнена.

Докато ги наблюдавах, усетих горчивина. Прокарах пръст по белега на дланта си. Признай си. Страх те е.

Веднъж вече ме бе преследвал убиец. Бях дошъл тук с надеждата да забравя за това. А сега всичко се повтаряше.

На път към хотела заваля. По стъклото се плъзгаха огромни капки, тласкани от вятъра на неравномерни струи. Чистачките ги махаха, но в следващия момент те се появяваха отново. Пътищата и заведенията далече от района на болницата все още бяха пълни с хора. Ярките светлини и оживените улици ми донесоха известно облекчение, но някак не можех да установя връзка с нормалния живот. Не само прозорецът на колата ме делеше от него. Съзнавах, че сигурността, която излъчваше животът отвън, е само илюзия.

За първи път не реагирах на близостта на Джейкъбсън. Едва когато тя заговори, мислите ми се върнаха към действителността.

— Дан казва, че Лумис и Харпър са удушени с нещо като връв — започна тя.

Размърдах се, изненадан от темата, която тя поде.

— Най-вероятно са били удушени с испанска примка — обясних аз. — Това е нещо като турникет.

— Напълно съответства на онова, което знаем за Йорк. На него би му харесала властта, която му дава този начин на убиване. Борбата буквално е била на живот и смърт, а това би му донесло много по-голямо удовлетворение, отколкото ако убие жертвата си веднага. Така изцяло контролира процеса, той решава в кой момент да приложи достатъчно натиск и да убие жертвата си.

При тези думи тя хвърли бърз поглед към мен.

— Извинете, не беше много тактично от моя страна.

Свих рамене.

— Няма нищо, напълно разбирам какво прави Йорк. Няма да се поддам на психологическата му атака и да припадна от страх.

— Значи смятате, че случката тази вечер е психологическа атака?

— Ако наистина възнамерява да ме нападне, тогава защо ще ме предупреждава?

В момента, в който го изрекох, се сетих, че вече съм срещал убиец, който постъпи точно по същия начин.

Джейкъбсън също не беше убедена в правотата на предположението ми.

— Йорк има нужда да се себедокаже. За нарцисист като него случилото се с доктор Либерман е голям позор. За да поддържа високото си самочувствие, трябва да извърши нещо още по-впечатляващо. Като например да предупреди следващата си жертва.

— Все още не мога да разбера защо Йорк си е направил труда да преследва мен. И Том, и Ървинг бяха известни личности. Защо, след като веднъж се е прицелил толкова нависоко, ще се занимава с някакъв чужденец, за когото никой не е чувал. Няма логика.

— Може би за него има. — Изражението на лицето й бе станало много сериозно. — Не забравяйте, че ви видя да работите с доктор Либерман. Освен това вие сте англичанин, гост на факултета. Може би според Йорк нападението над вас би предизвикало по-голям шум, отколкото над някой местен.

Точно за това не се бях сетил.

— Сигурно трябва да се чувствам поласкан — опитах се да се пошегувам.