Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 129

Джейкъбсън взе плика от ръцете ми и започна да разглежда съдържанието му със смесица от отвращение и интерес.

— Декс каза, че тази кожа не е изсъхнала. Това означава ли, че съвсем скоро се е отделила от трупа?

Предположих, че си мисли за Ървинг. Въпреки че никой не го бе казал на глас, всички знаехме, че психологът е вече мъртъв. Но дори и да е бил убит веднага след отвличането, нужно бе повече време, за да започне кожата да се отделя. Така че тази тук можеше да е от всеки друг, но не и от него.

— Съмнявам се — отвърнах аз. — По-скоро ми се струва, че нарочно е била мазана, за да се запази еластичността й…

Внезапно ми хрумна нещо. Погледнах към стъклото на колата и мазните петна, останали там, където беше кожата.

— Бебешкото олио.

Гарднър и Джейкъбсън ме изгледаха неразбиращо.

— Пръстовите отпечатъци по кутийката от филма бяха оставени върху бебешко олио — напомних им аз. — Според Ървинг това означаваше, че мотивът за убийствата е сексуален, но се оказа, че не е така. А Йорк е използвал бебешкото олио, за да поддържа кожата еластична. Тя вече не е можела да се омазнява от само себе си, а той е искал отпечатъците да са съвсем ясни. Затова я е мазал с бебешко олио и я е поддържал, както се поддържа кожата на стари обувки.

Спомних си подигравката на Ървинг. Освен ако убиецът не е имал влечение към овлажнители… Бил е много по-близо до истината, отколкото е предполагал.

— Ако Йорк е събирал пръстовите отпечатъци на жертвите си, защо тогава не е взел кожата от ръцете на Тери Лумис? — поинтересува се Джейкъбсън. — В бунгалото нямаше следи от такова нещо.

— Ако я беше взел, щяхме да забележим и да разберем какви ги върши — отговори Гарднър, а по гласа му личеше, че се самообвинява. — Йорк е искал сам да избере момента, в който да ни покаже на какво е способен.

Наблюдавах криминалистите, докато внимателно посипваха част от колата с прах, за да я проверят за отпечатъци. Правеха го много прецизно. Само дето едва ли щеше да им е от полза.

— Но защо го е направил сега? — зачудих се аз.

Гарднър хвърли поглед към Джейкъбсън. Тя сви рамене.

— Отново се фука пред нас, иска да ни покаже, че не го е страх, че можем да го заловим. Очевидно смята, че това, което научихме сега, няма да ни помогне да го хванем. И без това рано или късно сами щяхме да разберем какво прави. По този начин той все още контролира ситуацията.

Не каза нито дума по другия въпрос. Защо бе избрал мен? Страхувах се, че вече зная отговора.

Гарднър погледна към кафявия плик, който държеше. Изглежда, бе взел решение.

— Даян ще те закара до хотела. Стой там, докато ти се обадя. Не пускай никого в стаята си. Дори и да ти кажат, че е румсървис, погледни, преди да отвориш.

— Ами колата?

— Ще ти съобщим, като приключим с нея.

След това се обърна към Джейкъбсън:

— Даян, може ли две думи насаме?

Двамата се отдалечиха, така че да не ги чувам. През цялото време говореше Гарднър. Видях, че Джейкъбсън кимна, а той й подаде плика. Зачудих се какво ли има в него, но, разбира се, не можех да попитам.