Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 127

Движех се с равномерна стъпка, като се мъчех да противостоя на първичния инстинкт да се затичам. Въздъхнах облекчено, когато стигнах до колата. Извадих дистанционното и я отключих, макар че бях на няколко крачки от нея. Точно щях да отворя вратата, когато забелязах, че върху предното стъкло има нещо.

Под една от чистачките беше защипана кожена ръкавица с разперени пръсти. Сигурно някой я бе намерил на земята и я бе оставил там, за да може собственикът й да си я вземе, помислих си аз и отидох да я махна. Един вътрешен глас ми нашепна, че по това време на годината хората не носят ръкавици, но вече я бях докоснал.

Беше студена и мазна и много, много по-тънка, от която да е кожена ръкавица.

Отдръпнах ужасено ръка и бързо се извърнах назад. Тъмният паркинг сякаш ми се присмиваше, защото наоколо нямаше абсолютно никой. Погледнах отново предмета върху стъклото, сърцето ми биеше като лудо. Не беше кожена ръкавица, вече със сигурност знаех това.

Бе човешка кожа.

18

Гарднър като същински криминалист внимателно повдигна чистачката и взе с пинсети парчето кожа. Двамата с Джейкъбсън бяха пристигнали преди двайсет минути, придружени от голям микробус, който представляваше мобилната криминологична лаборатория на Бюрото за разследване. Около колата бяха инсталирани прожектори, а районът бе ограден с полицейска лента.

— Не трябваше да я докосваш — каза Гарднър за пореден път.

— Нямаше да го направя, ако знаех какво е.

Гласът ми сигурно прозвуча доста раздразнено. Застанала близо до Гарднър, Джейкъбсън отмести поглед от криминалистите, които търсеха пръстови отпечатъци по колата. Тя ме погледна леко загрижено, но не каза нищо. Между очите й отново се появи малка бръчка.

Гарднър също мълчеше. В ръцете си държеше голям кафяв плик, който беше донесъл със себе си, но досега не бе споменал нищо за него. Наблюдаваше безизразно как единият от криминалистите внимателно поставя кожата в плик за веществени доказателства. Екипът ми бе напълно непознат. Зачудих се дали предишният в момента работеше някъде другаде или почиваше тази вечер. Не че имаше особено значение, но ми бе по-лесно да мисля за това, отколкото за последните събития и какво биха могли да означават те.

Криминалистът, който държеше внимателно плика, се приближи към нас и го вдигна, така че Гарднър да го огледа добре.

— Няма съмнение, че е човешка.

Знаех го и без да ми го каже. Кожата беше кафява и почти прозрачна. Сега се виждаше, че формата й е прекалено неправилна и не би могла да бъде ръкавица, но човек лесно можеше да се заблуди. Доста често бях виждал подобно нещо. Само не и върху предното стъкло на колата си.

— Това означава ли, че Йорк одира жертвите си? — попита Джейкъбсън.

Полагаше огромни усилия да изглежда спокойна, но и тя бе започнала да губи присъствие на духа.

— Мисля, че не — отвърнах аз. — Може ли? — Протегнах ръка към плика.

Криминалистът изчака, докато Гарднър кимна отсечено в знак на съгласие, и едва тогава ми го подаде.

Вдигнах плика срещу светлината. Кожата беше сцепена и скъсана на няколко места, най-вече в горната част, но въпреки това бе запазила формата на ръка. Беше мека и еластична, а по вътрешната страна на найлоновия плик се виждаха мазни петна.