Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 126

Отворих вратата и влязох.

Хикс седеше зад бюрото си и тъкмо затваряше едно чекмедже. Виждах го за първи път след скандала на гробището. И двамата мълчахме. Лампата хвърляше светлина върху бюрото му, а останалата част от кабинета беше в сянка. Патологът ме гледаше мрачно.

— Помислих, че е някой от касапите — измърмори той.

Пред него стоеше чаша, наполовина пълна с някаква тъмна течност — май тъкмо прибираше бутилката, когато отворих вратата.

Бях влязъл с намерението да му кажа точно какво мисля за него, но като го видях приведен зад бюрото, цялото ми желание за конфронтация изчезна. Обърнах се, готов да си тръгна.

— Чакай.

Устата на патолога се движеше така, сякаш изговаряше някакви непознати думи.

— Съжалявам. За Либерман.

Загледа се в бележника, поставен на бюрото. Дебелият му показалец чертаеше някакви абстрактни фигури по него. Забелязах, че светлият му костюм е смачкан и мръсен, и тогава се сетих, че не го бях виждал облечен в друг.

— Беше добър човек. Невинаги се разбирахме, но беше добър човек.

Не отговорих нищо. Нямах никакво намерение да му помагам да облекчи гузната си съвест.

Но, изглежда, той не очакваше това от мен. Взе чашата в ръка и се загледа навъсено в нея.

— Върша тази работа от повече от трийсет години и знаеш ли кое е най-лошото? Винаги оставаш крайно изненадан, когато смъртта застигне някого, когото познаваш.

Той сви устни, все едно размишляваше върху факта. След това вдигна чашата и я изпразни. Изсумтя нещо, наведе се към чекмеджето и извади оттам почти пълна бутилка бърбън. За момент с ужас си помислих, че ще предложи и на мен или ще вдигне някакъв сълзлив тост в памет на Том. Но той само доля чашата си и прибра бутилката в чекмеджето.

Стоях там и чаках да чуя какво друго ще каже, но той бе вперил поглед в празното пространство и или беше напълно забравил за мен, или му се искаше да ме няма. Желанието му да говори с мен се бе изпарило.

Обърнах се и излязох.

Тази среща ми подейства потискащо. Черно-белите краски, в които до този момент бях възприемал Хикс, бяха изчезнали. Питах се колко ли пъти бе седял сам в малкия си кабинет, самотен мъж, в чийто живот няма нищо друго, освен работа. Смущаваща мисъл.

Излязох от моргата и се отправих към колата си. Загубата на Том беше като огромна празнота някъде под гръдната ми кост. Нощта беше по-хладна от обикновено, студът и влагата напомняха, че зимата едва си бе отишла. Стъпките ми отекваха, докато се отдалечавах от тъмната сграда. Болниците никога не са съвсем празни, но когато отминат часовете за посещение, те стават едно доста самотно място. А моргите винаги са скрити далеч от очите на посетителите.

Паркингът беше наблизо; този път бях оставил колата си в самия му център, на добре осветено място. Но докато вървях към нея, в главата ми непрекъснато се въртеше предупреждението на Гарднър. В мрака спокойното, сигурно място изглеждаше съвсем различно. Входовете приличаха на тъмни дупки, а тревните площи, на които толкова се възхищавах през деня, бяха огромни черни пространства.